Или пък казваше:
— Виното е дар от боговете. Ако се пие с мярка, то радва сърцето. Една чаша не вреди никому, две развързват езика, но който изпразва цяла делва, събужда се пребит и обран в канавката.
Щом минеше някоя красавица, заметнала тялото си с прозирни дрехи, до верандата достигаше полъхът на благовонна помада. Бузите, устните и веждите й бяха ярко оцветени, а влажният и поглед издаваше блясък, какъвто очите на порядъчните жени не познават. Докато я оглеждах захласнат, баща ми подемаше със сериозен глас:
— Да се пазиш от жена, която те заговаря с думите „хубави момко“ и гледа да те подмами, защото сърцето й е мрежа и примка, а прегръдката й изгаря по-лошо от огън.
Нищо чудно, че след такива поучения в детската ми душа се породи страх от делвите с вино и хубавиците, които не приличаха на обикновените жени. Същевременно обаче изпитвах извънредно опасно влечение и към едните, и към другите.
Още от малък баща ми ми позволяваше да влизам в приемната му. Показваше ми инструментите, ножовете и съдинките си с лекарства и ми обясняваше кое за какво се използува. Докато преглеждаше пациентите си, заставах до него и му подавах вода, превръзки, мехлеми и вино. Като всяка жена, майка ми не можеше да гледа рани и циреи и не проумяваше детския ми интерес към болестите. А децата просто нямат разбиране за болки и страдания, преди сами да са ги изпитали. За мен разрязването на един цирей изглеждаше любопитно и аз гордо разказвах на другите момчета всичко видяно, за да спечеля уважението им. При всеки нов пациент следях внимателно прегледа и въпросите на баща ми, докато накрая кажеше, че болестта е изцерима и че ще се заеме с лечението му. Имаше обаче пациенти, с чието оправяне той не можеше да се нагърби. На тях им написваше няколко реда на късче папирус и ги пращаше в Дома на живота към храма. След като такъв пациент си отидеше, той обикновено въздъхваше, поклащаше глава и казваше:
— Горкият човечец!
Не всички пациенти на баща ми бяха бедняци. От увеселителните заведения му водеха да превързва мъже, чиито дрехи бяха ушити от най-фин лен. Понякога на преглед идваха сирийски корабни капитани, получили гнойни циреи или страдащи от зъбобол. Затуй не се учудих, когато веднъж се появи жената на един търговец на подправки, отрупана с накити и с разноцветни скъпоценни камъни по яката. Баща ми внимателно изслуша стенанията, охканията и оплакванията и от куп страдания. Бях много разочарован, когато той посегна към една хартийка, понеже се надявах, че ще може да я излекува и тя ще го възнагради с разни лакомства. Затова въздъхнах, поклатих глава и тихо промълвих:
— Горката женица!
Болната подскочи от уплаха и погледна разтревожено баща ми. А той преписа няколко старинни букви и знаци от един изтъркан папирус, сипа в една паничка масло и вино, потопи хартийката в сместа, докато мастилото се размие от виното, преля течността в глинено гърне и го даде на жената, като й поръча да пие от лекарството незабавно щом почувствува болки в главата и корема. Когато жената си отиде, погледнах баща си въпросително. Той се смути, покашля се няколко пъти и рече:
— Доста болести могат да се лекуват с мастило, ако с него се напише подходящо заклинание. — Повече не каза нищо, но след малко го чух да си мърмори: — Във всеки случай този цяр няма да й навреди.
Щом навърших седем години, аз като всяко момче получих къса престилка, покриваща бедрата ми, и майка ми ме заведе да гледаме жертвоприношение в храма. По онова време храмът на Амон в Тива беше най-големият в Египет. От светилището и езерото на богинята на луната до него напряко през града водеше алея, по която се редяха издялани от камък сфинксове с овнешки глави. Яки тухлени зидове ограждаха площта около храма и той заедно с постройките към него образуваше цял град във вътрешността на града. На върха ма високия колкото планина пилон се вееха пъстри флагове, а от двете страни на медната порта исполинските статуи на царете бдяха над територията на храма.
Прекрачихме портата и продавачите на книги за смъртта почнаха кой кресливо, кой шепнешком да предлагат на майка ми свитъците си. Майка ми ме поведе да видя работилниците на дърводелците и изложените дървени фигури на роби и слуги, които — получили заклинанието на жреците — работеха и се грижеха на оня свят за господаря си, така че не ставаше нужда той дори пръста си да помръдне. Но защо да разказвам онова, което всекиму е известно — нали всичко се връща към старото и човешкото сърце не се изменя? Майка ми плати таксата, събирана от присъствуващите на жертвоприношението, и аз видях как жреците в бели одежди бързо и сръчно заклаха и нарязаха бика, между чиито рога върху тръстиков шнур имаше печат, удостоверяващ, че животното е безупречно и няма нито един черен косъм. Жреците бяха охранени, бръснатите им и намазани с масло глави лъщяха. Те не обръщаха особено внимание на стотиците присъствуващи и по време на цялото свещенодействие безочливо разговаряха за своите си работи. Аз пък разглеждах войнствените изображения по стените на храма и се удивлявах на величествените му колони. Никак не можах да проумея вълнението на майка ми, когато с просълзени очи ме поведе към къщи. Там тя свали детските ми обувки и ми нахлузи нови сандали, които бяха неудобни и дълго ми убиваха, преди да свикна с тях.