Цяла нощ се лутах из долината, за да открия зазидания и запечатан с печата на жреците вход към гробницата на някой велик фараон, защото, след като бях стигнал дотам, смятах, че на родителите ми се полага само най-доброто. Търсех гробницата на фараон, който сравнително наскоро се е качил в ладията на Амон, та принесените му жертви да са пресни, а службата в погребалния му храм на речния бряг — безупречна. На родителите ми се полагаше само най-доброто, щом не можех да им предоставя самостоятелен гроб.
Под светлината на залязващата луна издълбах яма в пясъка до входа към гробницата на един велик фараон, положих в нея волската кожа с телата на родителите си и я засипах. Откъм пустинята се носеше вой на чакали, който показваше, че богът на мъртвите Анубис се бе погрижил за родителите ми и ги съпровождаше по сетния им път. Не се съмнявах, че сърцата им ще издържат изпитанието пред великия съдник Озирис без жреческите книги за смъртта и без заустените лъжи, на които се уповаваха богаташите. Затуй усещах голямо облекчение, докато засипвах телата им с пясък. Знаех, че те вовеки веков щяха да живеят в близост до великия фараон и смирено да се хранят от принасяните му богати жертви. В Западната страна щяха да се возят на кораба му, да ядат фараонски хляб и да пият фараонско вино. Бях го постигнал, излагайки тялото си на копията на пазачите в забранената долина, но това не може да се смята за подвиг — през онази нощ смъртта ми се струваше по-прелестна от смирна.
Докато гребях пясъка, ръката ми се натъкна на нещо твърдо. Беше скарабей, издялан от червеникав камък, с очи от малки скъпоценни камъни и с вдълбани свещени знаци. Тръпки ме побиха и сълзите ми закапаха в пясъка — там, сред долината на смъртта, моите родители ми известяваха, че бяха доволни и се чувствуваха добре. Искаше ми се да вярвам в това, макар да знаех, че скарабеят сигурно беше изпаднал от погребалните принадлежности на фараона и бе потънал в пясъка.
Луната залезе и небето стана сивкаво. Коленичих в пясъка, вдигнах ръце и се простих с баща си Сенмут и с майка си Кипа. Дано телата им се запазят вечно и животът им в Западната страна бъде честит, защото само заради тях ми се ще да има Западна страна, колкото и да не вярвам в нея. После си тръгнах, без да се извръщам назад. Но в ръката си стисках скарабея, чиято сила беше голяма, защото пазачите не ме видяха, макар аз да ги видях, когато излизаха от колибите си и наклаждаха огън да си сготвят храна. Силата на скарабея беше голяма, защото ни веднъж не се подхлъзнах по скалите, нито скорпионите и змиите ме нападнаха, макар вече да не носех волската кожа на гърба си. На свечеряване стигнах брега на Нил, напих се с вода от реката, отпуснах се в тръстиките и заспах. Краката ми бяха разранени, ръцете — ожулени, пустинята беше ослепила очите ми, тялото ми гореше и беше покрито с мехури. Но аз бях жив и болките не смущаваха съня ми, понеже бях ужасно изморен.
6
Сутринта ме събуди крясъкът на диви патици в тръстиките. На небето Амон плуваше в златната си ладия, а отвъд реката се дочуваше шумът на града. Кораби и лодки с чисти платна шареха по водата, перачки плющяха с бухалките си, смееха се и си подвикваха на висок глас. Утрото се раждаше свежо, но сърцето ми беше пусто, а животът ми сякаш бе изпепелен.
Физическите болки ми доставяха наслада, защото придаваха известен смисъл на съществуването ми. Дотогава моята главна цел и единствена задача беше да подсигуря на родителите си вечния живот, който им бях ограбил и с това ги бях тласнал към преждевременна смърт. Сега прегрешението ми донякъде беше изкупено, ала животът ми нямаше ни смисъл, ни цел. Като робите бях загърнат само с дрипава престилка, гърбът ми беше изгорял и изприщен, нямах и едно парченце мед да си купя храна. Ако продължах пътя си, не след дълго щях да попадна на стражите. Те щяха да ме повикат и да запитат кой съм, откъде съм и аз нямаше да мога да им отговоря, защото смятах, че името Синухе завинаги беше прокълнато и опозорено. При приятелите си също не можех да отида, понеже не желаех да споделят срама ми, да вдигат стъписано ръце, да ми обръщат гръб и да се огорчават. Достатъчно злини бях причинил вече.