— Човек не бива да се зарича, господарю — каза Каптах. — Никой не знае какво ще се случи утре, а който веднъж е пил от водата на Нил, никоя друга вода не може да утоли жаждата му. Иначе решението ти е умно и още по-умно постъпваш, като ме вземаш със себе си. Без мен ти си като пеленаче, което не може да се повие само. Не знам какво зло си сторил, колкото и да присвиваш очи, говорейки за него, но ти си още млад и някой ден ще го забравиш. Човешкото деяние е като камък — хвърлиш го във водата, цамбурва шумно и прави вълни, ала миг след това водата става гладка, а камъкът изчезва безследно. Същото важи и за човешката памет. Като мине достатъчно време, всички ще забравят и теб, и деянието ти, ще можеш да се върнеш и тогава, надявам се, ще бъдеш богат и силен, та да ме закриляш, ако случайно си имам ядове със списъка на избягалите роби.
— Ще замина и никога няма да се върна — отсякох аз и в този момент новата стопанка с писклив глас извика Каптах. Застанах на ъгъла да го почакам. Скоро той се зададе с кошница, в която бе напъхал вързоп, а в шепата му подрънкваха късчета мед.
— Майката на всички крокодили ме прати да пазарувам — каза той, сияещ от радост. — Както винаги и този път ми даде съвсем малко мед, ала на дълъг път и малкото е нещо. Предполагам, че Симира е доста далеч оттук.
В кошницата бяха дрехите и перуката му. Спуснахме се на брега и в тръстиките той се преоблече. Купих му представителна тояга, каквато носеха слугите и глашатаите на знатните. После отидохме на пристана, където спираха сирийските кораби, и издирихме въпросния голям кораб. От носа до кърмата му се проточваше дебело въже, а на мачтата му се ветрееше флагът за отплуване. Капитанът беше сириец и много се зарадва, като чу, че съм лекар. Мнозина от моряците му боледуваха, а той ценеше изкуството на египетските лекари. Скарабеят наистина ни носеше късмет, защото капитанът ни вписа в корабната книга, без да поиска възнаграждение за превозването — само храната трябваше да си платим. Оттогава Каптах почиташе скарабея като божество, мажеше го всеки ден с хубава помада и го носеше увит в скъп плат.
Корабът се отдели от пристана, робите загребаха и след осемнадесет дни се озовахме на границата между двете царства. След още осемнадесет дни стигнахме мястото, където реката се разклонява, за да се влее в морето, а два дни по-късно пред нас се откри морската шир. Бяхме минали покрай градове и храмове, ниви и стада говеда, ала богатствата на Египет не радваха сърцето ми. С нетърпение очаквах края на пътуването, за да се махна от Черната земя. Но когато пред нас се ширна морето, без да се вижда отсрещен бряг, Каптах стана неспокоен и запита няма ли да е по-добре да слезем на брега и по суша да продължим за Симира, макар странствуването да беше трудно и опасността от разбойници — голяма. Безпокойството му нарасна, когато гребците и моряците по стародавен обичай почнаха да ридаят и да трият с остри камъни лицето си до кръв въпреки забраната на капитана. Той не желаеше да се разстройват многобройните пътници на кораба, чието име беше „Морски бекас“. Затуй накара да напердашат с камшици гребците и моряците, ала и тогава жалостивите им ридания не намаляха, така че мнозина от пътниците също почнаха да плачат горчиво и да принасят жертви на боговете си. Египтяните призоваваха на помощ Амон, а сирийците скубеха брадите си и според това дали живееха в Симира, Сидон, Библос или някой друг град, всеки се молеше на своя Ваал.
Ето защо и аз приканих Каптах да принесе жертва на нашето божество, щом го беше страх. Той разви скарабея от парчето плат, просна се пред него, хвърли във водата късче сребро, за да умилостиви морските богове, и заоплаква както себе си, така и пропиляното сребро. Моряците замлъкнаха и вдигнаха платната, корабът се наклони и почна да се клатушка, а гребците получиха бира и хляб.
Щом се появи клатушкането, лицето на Каптах посивя, той се хвана за корабното въже и притихна. След малко с печален глас ми каза, че стомахът му се вдигал до ушите и че предусещал смъртта си. Но той не желаел да ме упреква, загдето съм го бил подвел да се качи на кораба. Прощавал ми, та дано и боговете бъдели милостиви към него, защото таял слаба надежда, че солената морска вода ще запази тялото му, след като се удави, и той ще се озове в Западната страна. Дочувайки думите му, моряците се разсмяха и му казаха, че морето гъмжало от чудовища, които щели да го погълнат, преди още да стигне дъното.