Преди да отпътува за родината си, Азиру намина още веднъж при мен, поклони ми се до земята и рече:
— Не ти нося подаръци, Синухе, защото си ми дал нещо, за което няма достойна отплата. Девойката излезе по-прелестна, отколкото предполагах. Очите й са като бездънни кладенци и никога няма да й се наситя, макар че ме изцеди, както се изцежда лимон. Честно казано, страната ми не е особено богата и със злато се сдобивам единствено чрез данъци, с които облагам преминаващите през нея търговци, или чрез войни със съседите ми. Но тогава египтяните веднага ме налитат като оси и често ми отнемат повече от придобитото. Ето защо не мога да ти предложа такова възнаграждение, каквото заслужаваш. Изпитвам озлобление към Египет, дето задуши някогашната ни свобода, та сега вече не мога да водя спокойно войни и да ограбвам търговците, както са правели моите предшественици. Но ти обещавам, че когато и да дойдеш и за каквото и да ме помолиш, ще го получиш, стига да не си поискаш обратно тази жена и да не ме молиш за коне, защото конете ми са малко и ми трябват за бойните колесници. Иначе каквото пожелаеш, ще ти го дам, ако е по силите ми. Ако ли пък някой те докачи, достатъчно е само да ми известиш и моите хора ще го пречукат, където и да се намира. На малцина е известно, че имам мои хора тук, в Симира, както и в други сирийски градове, но се надявам да го запазиш в тайна. Казвам ти го само за да знаеш, че щом пожелаеш, ще накарам да убият всекиго, без някой да разбере и без твоето име да се замесва в тази работа. Толкова големи са приятелските ми чувства към теб.
Заявявайки това, той по сирийски обичай ме прегърна и потвърди уважението и възхищението си, като свали златната огърлица от врата си и ми я окачи. Явно правеше голяма жертва, понеже го стори с дълбока въздишка. Затуй аз свалих своята златна огърлица, подарена ми от най-богатия симирски корабопритежател, загдето бях спасил живота на жена му при тежко раждане, и я окачих на врата му. Той не загуби от размяната, остана много доволен и така ние се разделихме.
3
След като се избавих от Кефтиу, сърцето ми се чувствуваше волно като птица, очите ми жадуваха да видят нови неща, духът ми стана неспокоен и в Симира вече не ме свърташе. Отново се запролети, в пристанището корабите се стягаха за далечно плаване, а когато земята се раззелени, жреците излязоха извън града да извадят своя бог Тамуз, когото миналата есен бяха погребали с горестни вопли и разранявайки телата си до кръв.
Неспокойният ми дух ме накара да тръгна заедно с тълпата от хора, последвали жреците. Земята бе потънала в тучна зеленина, дърветата се разлистваха, гълъбите гукаха, в блатата крякаха жаби. Жреците отместиха камъка от гроба, извадиха божеството и с ликуващи викове оповестиха, че то е възкръснало и отново живее. Тълпата също нададе радостни възгласи, почна да крещи и буйствува, кършеше клонки от дърветата, пиеше бира и вино по сергиите, които търговците набързо бяха издигнали около гроба. Жените теглеха количка с голям дървен фалос и пищяха неистово, а когато се стъмни, захвърлиха дрехите си и се разлудуваха по ливадите. Вече не личеше коя е омъжена, коя не — мъжете грабваха първата, която им попадне, и скоро планинските склонове гъмжаха от двойки. По това те също се отличаваха от египтяните. Като ги наблюдавах, ме обзе завист и си помислих, че вероятно още при раждането си съм бил стар, както и Черната земя беше по-стара от всички други земи, чиито народи бяха млади и почитаха боговете си посвоему.
С настъпване на пролетта се разнесе мълвата, че хабирите са нахлули от пустинята, плячкосвали пограничните области на Сирия от север на юг, палели селата и обсаждали градовете. Но през Танис в Синайската пустиня пристигнали също фараонски войски, които влезли в бой с хабирите, оковавали вождовете им и прогонвали разбойниците обратно в пустинята. Това се случваше всяка пролет, ала този път жителите на Симира бяха разтревожени, понеже хабирите бяха ограбили град Катна, независимо от египетския гарнизон в него. Бяха убили царя му и изклали всички египтяни заедно с жените и децата им, вместо да ги поробят и да поискат откуп за тях. Такова нещо никога не беше се случвало, защото хабирите обикновено заобикаляха укрепените градове.
По този начин в Сирия бе избухнала война, а аз още не бях виждал война. Отправих се незабавно към стана на фараонските войски, за да проверя какво ново мога да науча от нея и да се запозная с рани, причинени от остри оръжия и боздугани. Но главната причина за пътуването ми беше, че начело на изпратените от фараона войски стоеше Хоремхеб, а в самотата си аз копнеех да видя приятелско лице и да чуя приятелски глас. Затуй се преборих със себе си и реших, че ако той се срамува от деянията ми, може да се престори, че вече не ме познава. Беше минало време, през последните две години бях преживял много неща и сърцето ми като че ли бе претръпнало, защото споменът за позора ми вече не ме ужасяваше така, както преди. И аз се отправих на път — първо с кораб покрай южното крайбрежие, а сетне с един продоволствен керван се придвижих към вътрешността на страната. Воловете теглеха товари жито, магаретата носеха делви с масло и вино и чували с лук. Така стигнах до едно градче на име Ерусалим, разположено на един хълм и опасано със стени. В него имаше малък египетски гарнизон и Хоремхеб бе избрал именно това градче за своя главна квартира по време на похода. Но слуховете в Симира бяха преувеличавали силата на египетската войска? Той командуваше само едно отделение бойни колесници и няколко хиляди копиеносци и стрелци с лъкове, докато за хабирските орди се говореше, че тази пролет били по-многобройни от песъчинките в пустинята.