Старецът замълча, изпъшка, седна на земята и унило обърна каната с дъното нагоре. Буйният пламък в очите му угасна и той отново беше старият нещастен мъж.
— Но воинът няма нужда да знае да пише — осмелих се да промълвя аз боязливо.
— Хм — промърмори Интеб и погледна към баща ми.
Баща ми бързо свали от ръката си една медна гривна и я подаде на стареца. Той се провикна и някакъв мръсен хлапак тутакси дотърча, взе гривната и каната и тръгна към кръчмата да купи още вино.
— Не купувай от най-хубавото — извика неспокойно Интеб подире му, — може и кисело да е, от него дават повече. — Той пак ме погледна замислено и каза: — Прав си, войникът няма нужда да знае да пише, необходимо е само да се научи да воюва. Ако знаеше да пише, щеше да стане военачалник, да командува и най-храбрия воин, а останалите да праща пред себе си в боя. Защото всеки научил се да пише е годен за пълководец, докато оня, който не умее да прави драскулки по книгата, не го бива даже за стотник. Къде е тогава радостта от златните огърлици и почетните знаци, щом те командува човек с тръстиково перо? Ала така е било и така ще си остане. Затуй, момчето ми, ако искаш да командуваш и предвождаш войската, първо се научи да пишеш. Тогава окичените със златни огърлици ще ти се покланят, а робите ще те носят на бойното поле в паланкин.
Мръсният хлапак се върна, като освен пълната кана носеше и една делва вино. Лицето на стареца засия.
— Баща ти Сенмут е добър човек — каза той дружелюбно. — Грамотен е, а в дните на моето величие и щастие, когато виното не ми липсваше, той ме лекуваше, щом почнеха да ми се привиждат крокодили и хипопотами. Добър човек е, макар да е само лекар и да не може един лък да опъне. Хвала му!
Аз уплашено гледах делвата с вино, с която Интеб явно се гласеше да се заеме, и нетърпеливо задърпах баща си за широкия изпоцапан с лекарства ръкав. Боях се, че заради виното скоро щяхме да се събудим пребити край някой уличен ъгъл. Баща ми Сенмут също се бе вторачил в делвата, въздъхна тихо и ме поведе към къщи. С пискливия си старчески глас Интеб поде някаква сирийска военна песен и голият загорял от слънцето уличен хлапак почна да се смее.
Аз, Синухе, погребах мечтата си за воинско поприще и на следния ден не се възпротивих, когато баща ми и майка ми ме заведоха да се уча.
4
Баща ми, разбира се, нямаше средства, за да ме даде в някое от големите училища към храмовете, където получаваха образование синовете, а понякога и дъщерите на знатните, богатите и жреците от по-висока степен. Учител ми стана старият жрец Онех. Живееше само на няколко пресечки от нас и водеше занятията на порутената си веранда. Учениците му бяха деца на занаятчии, търговци, пристанищни надзиратели и подофицери. Техните амбициозни родители се надяваха да им осигурят писарска професия. Като бивш книговодител в склада към храма на неземната Мут, Онех беше много подходящ, щом трябваше да се даде начална грамотност на деца, които по-късно щяха да се занимават с теглене на стоки, мерене на зърно, броене на говеда или пресмятане на войнишки провизии. В световния град Тива имаше десетки и стотици такива малки училища. Обучението беше евтино, тъй като от учениците се искаше само да се грижат за стария Онех. Зиме синът на въглищаря носеше дървени въглища за мангала му, синът на тъкача го снабдяваше с дрехи, а от сина на търговеца на жито получаваше брашно. Баща ми лекуваше безбройните му старчески оплаквания. Даваше му да пие варени билки, които — размесени с вино — успокояваха болките.
Тази зависимост караше Онех да бъде благ учител. Ако някое от момчетата задремеше над плочата за писане, той не го дърпаше за перчема, а му налагаше на другия ден да донесе от къщи нещо вкусно за ядене. Понякога синът на търговеца на жито донасяше паница бира. В такива дни слушахме внимателно, защото старият Онех се оживяваше и разказваше изумителни истории за оня свят или легенди за неземната Мут, за бога творец Птах и за други нему ближни божества. Ние се кискахме и смятахме, че хитро сме го подвели да забрави за един ден мъчните уроци и скучните писмена. Едва много по-късно прозрях, че старият Онех е бил по-мъдър и по-разумен, отколкото съм си мислел. С приказките си, разкрасявани от наивно набожното му въображение, той преследваше определена цел — преподаваше ни нравствените закони на стария Египет. Нито една злина нямало да остане ненаказана. Един ден всяко човешко сърце щяло безжалостно да бъде претеглено пред височайшия престол на Озирис. Онзи, чиито зли дела везните на Чакалоглавия извадели наяве, щял да бъде хвърлен за храна на Кръвожадния, а Кръвожадния бил крокодил и хипопотам ведно, само че по-страшен и от единия, и от другия.