— Чувстваше се уморена… стори ми се мрачна и сърдита. Затвори се в стаята си с книга и голяма чаша безкофеинова кока-кола. Вече поговорих с нея, така че…
Посочи към масата, на която имаше фруктиера с бяло грозде, хрупкави солени бисквити и сирене бри.
Самата тя седна и си взе зърно грозде.
— Реших да предприема някой действия във връзка с постоянното присъствие в къщата ни.
— За екзорсизъм ли намекваш? — попита Лоугън и хвърли поглед към бебефона, от който звучеше нежен глас.
— Не толкова драстични действия. Искам да узнаем нещо повече за историята й и връзката й с къщата. Струва ми се, че не постигаме никакъв напредък, главно защото не можем да намерим вярната посока.
— Досега не сме й посветили достатъчно време — изтъкна Стела.
— Още една причина да потърсим помощ. Твърде заети сме и сме аматьори. Какво ще кажете да се обърнем към някога които знае какво да прави и разполага с време?
— Концертът за тази вечер свърши — каза Лоугън, когато гласът от бебефона замлъкна.
— Понякога се връща два-три пъти. — Стела му предложи бисквита. — Познаваш ли някого, Роз? Човек, който би се нагърбил с тази задача?
— Все още не. Но поразпитах на няколко места, като казах, че просто искам да направя подробно проучване за родословието си. В Мемфис има специалист, чието име открих. Мичъл Карнеги. Доктор Мичъл Карнеги — добави тя. — Преподавал е в университета в Шарлот, но преди две години се е преместил тук. Мисля, че е работил и в местния университет един-два семестъра, а може би все още изнася по някоя лекция. Главно пише книги. Биографии и прочее. Посочен е като експерт по семейна история.
— Струва ми се, че той е нашият човек. — Стела сложи малко сирене върху бисквитата. — По-добре е да се обърнем към специалист отколкото да се мъчим сами.
— Зависи — намеси се Лоугън — Зависи как приема историите за призраци.
— Ще уговоря среща с него. — Роз повдигна чашата си. — Тогава ще разберем.
Осемнадесета глава
Макар и да съзнаваше, че ще бъде тежко изпитание за него, Харпър изпълни инструкциите и откри Хейли на касата. Седеше на табуретка, заобиколена от саксии и касетки с разсад, и издаваше касови бележки на последните клиенти. Роклята й — сукман или туника, не знаеше как се наричат дрехите за бременни — бе искрящо червена.
Този цвят имаше странно въздействие върху него. Весело, секси червено. В съчетание с подвитите кичури от двете страни на лицето й, очите й изглеждаха огромни, а на ушите й висяха големи сребърни халки, които се поклащаха заедно с косите й, когато се движеше.
Тялото й бе скрито зад високия щанд и почти не личеше, че е бременна. „Освен по уморените й очи“, помисли си той. Лицето й изглеждаше малко подпухнало, може би защото бе напълняла, а навярно и от недоспиване. Каквато и да бе истината, не смяташе, че е уместно да споменава това. Всъщност през последните няколко дни всичко, което излезеше от устата му, се оказваше погрешно. Поне в нейно присъствие.
Не очакваше и тази среща да мине гладко, но смело беше поел мисията и беше обещал, че ще се справи.
Изчака, докато тя свърши с клиентите, и решително тръгна към щанда.
— Здравей.
Хейли го погледна и изражението й не му се стори особено приветливо.
— Здравей. Защо си излязъл от пещерата си?
— Свърших за днес. Мама се обади преди малко и ме помоли да те откарам, когато приключа.
— Е, аз не съм приключила — каза тя с раздразнение. — Има още няколко клиенти, а в събота е мой ред да затворя.
„Това не е тонът, с които разговаря с клиентите“, забеляза той. Започваше да мисли, че пази този тон само за него.
— Да, но тя каза, че си й нужна за нещо у дома, и то колкото може по-скоро. Бил и Лари ще довършат и ще затворят.
— Какво иска? Защо не се обади на мен?
— Не зная. Аз съм само вестоносец. — Беше наясно каква съдба често сполетява вестоносците. — Казах на Лари и той ще помогне на последните, които все още се мотаят. Вече идва.
Хейли се надигна от табуретката. Ръцете го сърбяха да й помогне, но предполагаше, че би отсякла китките му.
— Мога да се прибера пеша.
— Хайде, за бога! — Харпър пъхна ръце в джобовете си и я изгледа също толкова намръщено. — Защо искаш да ме поставиш в подобно положение? Ако те оставя да вървиш пеш, мама ще ме изравни със земята, а когато свърши с мен, ще смаже и теб. Да вървим.
— Добре.
Истината беше, че самата тя не знаеше защо е толкова сърдита и заядлива. Чувстваше се уморена и измъчена. Изпитваше ужас, че нещо не е наред с нея или бебето, въпреки всички уверения на лекаря в противното. Щеше да се роди болно или с деформация, защото тя… Не знаеше защо, но вината щеше да е нейна.