Крайно време беше да слезе на земята. Стана от бюрото си и точно когато погледна към вратата, някой я отвори.
— Тъкмо щях да те търся — каза Стела на Роз. — Отивам да взема новото семейство от болницата и да ги докарам у дома.
— Жалко, че не мога да дойда с теб. Чудех се дали да отложа тази среща.
Роз погледна часовника си, сякаш все още се двоумеше.
— Когато се върнеш от срещата си с доктор Карнеги, вече ще бъдат готови за няколко приятни часа с леля Роз.
— Нямам търпение да грабна онова бебче в ръцете си. Е защо си толкова нервна?
— Нервна? — Стела отвори чекмеджето на бюрото, за да извади чантата си. — Защо мислиш, че съм нервна?
— Часовникът ти е обърнат, което означава, че си играла с каишката. Става ли нещо, за което да не знам?
— Не. — Сърдита на себе си, Стела отново обърна часовника — Не е свързано с работата. Мислех си за Лоугън и се сетих за майка си.
— Какво общо има Лоугън с майка ти?
Докато задаваше въпроса, Роз взе термоса й. Отпи няколко глътки студено кафе от капачката.
— Нищо. Не знам. Искаш ли чаша?
— Не, исках само да го опитам.
— Мисля… струва ми се… питам се… говоря като идиотка. — Стела извади червило от чантичката си с тоалетни принадлежности, застана пред огледалото и започна да освежава грима си. — Роз, нещата между мен и Лоугън стават сериозни.
— Имам очи, виждам. Какво очакваш — да попитам „е, и“ или да си гледам работата?
— Не зная дали съм готова за сериозна връзка. Не съм сигурна и за него. Достатъчно изненадващо е, че се харесваме. Още по-невероятно… — Обърна се. — Никой не ме е карал да се чувствам така объркана и… е, добре, нервна. — Прибра червилото и затвори чантичката. — С Кевин всичко беше ясно. Бяхме млади и влюбени и нямаше никакви пречки. Не че никога не сме се карали и не см имали проблеми, но беше относително просто.
— Колкото по-дълго живее човек, толкова по-сложен става живота.
— Да боя се отново да се влюбя и да прекрача границата между мое и наше. Звучи ужасно егоистично, изречено на глас.
— Може би, но бих казала че е нормално.
— Вероятно. Роз, майка ми беше… и все още е лекомислена. Знам, че много от решенията, които съм взела са продиктувани от стремежа ми да стана нейна пълна противоположност. Това е жалко.
— Не зная дали е така, особено ако тези решения са били добри за теб.
— Да, оказаха се правилни. Но не искам да се отказвам от нещо, което може да е прекрасно, само защото зная, че майка ми би се втурнала слепешком, без да му мисли.
— Скъпа, като те гледам, си спомням какво изживях аз. А ние двете, като гледаме Хейли, можем само да се удивляваме на смелостта и силата й да отгледа дете сама.
Стела тихо се засмя:
— Господи, това е истината, нали?
— Съдбата ни събра трите заедно като приятелки и можем взаимно да се подкрепяме във всичко. Всяка от нас има на чие рамо да поплаче, но трябва да понася изпитанията, които й поднася животът. Аз съм разбрала това и предполагам, че скоро и ти ще го разбереш. От теб зависи нещата да се развият по най-добрия начин. — Роз остави капачката от термоса на бюрото и закачливо докосна бузата й. — Е, ще отида у дома да се поизмия.
— Благодаря, Роз. Искрено. Ако Хейли е добре, когато ги докарам, ще ги оставя с Дейвид. Зная, че днес имаме недостиг на работна ръка.
— Не, ще останеш у дома при нея и Лили. Харпър ще поеме нещата тук. Не всеки ден посрещаме новородено бебе.
„Това е важно събитие“, помисли си Роз, докато търсеше място за паркиране до апартамента на Мичъл Карнеги в центъра на града. От доста години в Харпър Хаус не бе имало новородено бебе. Как ли щеше да го приеме Печалната невеста?
Как щяха да го приемат всички?
А как самата тя щеше да свикне с мисълта, че първородният й син е привлечен от симпатичната самотна майка и сладкото й момиченце? Едва ли Харпър осъзнаваше какво става с него, а Хейли със сигурност не подозираше. Но една майка усещаше тези неща; умееше да разгадава изражението на сина си.
Реши да поразмишлява върху това друг път и мислено изрече безброй проклятия заради липсата на свободно място.
Наложи се да остави колата на три преки, да повърви пеша и отново едва се сдържа да не изругае на глас, защото бе решила, че на всяка цена трябва да е с високи токчета. Неизбежно щяха да я заболят краката, а после щеше да загуби още време, докато се преоблече с по-удобни дрехи.
Мразеше да закъснява, а освен неточна, щеше да пристигне и плувнала в пот.
С удоволствие би изпратила Стела на срещата, но не беше задача, която може да повери на управителката на фирмата си. Бе свързана с дома й, със семейството й. Твърде дълго бе загърбвала този факт.