— Вие и кой друг?
— Членовете на домакинството ми.
— Значи търсите подробна информация за един от предците си.
— Не знам дали тя е от предците ми, но съм сигурна, че е живяла в къщата и починала в нея.
— Открихте ли смъртния й акт?
— Не.
Той намести очилата си.
— А гроба й?
— Не. Само призрака й. — Ведро се усмихна, когато Карнеги примигна срещу нея. — Човек, който се рови в семейни истории, вярва ли в призраци?
— Никога не съм се натъквал на тях.
— Ако се заемете с това проучване, ще се натъкнете. Какъв хонорар бихте поискали, доктор Карнеги, за да откриете самоличността на жена, чийто дух витае из къщата?
Той се облегна назад, потупвайки с химикалката по брадичката си.
— Явно не се шегувате.
— Разбира се, че не бих си направила шега, която ще ми струва петдесет долара на час плюс разходите. Сигурна съм, че можете да напишете много интересна книга за призрака на семейство Харпър, ако ви дам пълен достъп до архивите и ви сътруднича.
— Аз също съм сигурен — отвърна той.
— Мисля, че бихте могли да гледате на това, което искам да ви възложа, като на творческо проучване. Навярно аз трябва да ви поискам такса.
Той отново й се усмихна чаровно.
— Трябва да довърша тази книга, преди да се заловя с друг проект. Въпреки че обстановката тук говори противното, държа да довършвам начинанията си.
— Тогава би трябвало да започнете да миете съдовете си след хранене.
— Предупредих ви да не гледате. Първо, нека ви кажа, че според мен вероятността къщата ви наистина да е обитавана от призрак е около едно на двадесет милиона.
— Бих заложила с един долар повече, ако сте готов рискувате двадесетте милиона.
— Второ ако поема това проучване, ще изисквам достъп до всички документи и вашето писмено съгласие да търся в обществените архиви сведения за семейството ви.
— Разбира се.
— Ще се откажа от хонорара си, да кажем, за първите двадесет часа. Докато видим с какво разполагаме.
— Четиридесет часа.
— Тридесет.
— Договорихме се.
— И настоявам да видя къщата ви.
— Заповядайте на вечеря някой ден през следващата седмица. Кога е удобно за вас?
— Не зная. Почакайте. — Карнеги се обърна към компютъра и пръстите му затанцуваха по клавишите. — Вторник?
— Тогава в седем. Няма да бъдем официални, но ще имате нужда от обувки. — Роз взе саксията и стана. — Благодаря за времето, което ми отделихте — каза тя и му подаде ръка.
— Наистина ли ще вземете това нещо?
— Разбира се. И няма да ви го върна, защото при вас е обречено на смърт. Да ви обясня ли как да стигнете до Харпър Хаус?
— Ще я намеря. Мисля, че веднъж минах покрай нея с колата си. — Изпрати я до вратата. — Знаете ли, обикновено разумните жени не вярват в призраци, а практичните жени не се съгласяват да платят на някого, за да проследи историята на предполагаем призрак. А вие създавате впечатление, че сте разумна и практична жена.
— Обикновено разумните мъже не живеят в кочини и не провеждат деловите си разговори боси. И двамата не бива да изпускаме шанса си. Сложете лед на тази синина сигурно боли.
— Да. Малка гадна… — Карнеги замълча. — Сблъсък при скок за кош. Баскетбол.
— Ясно. Е, ще ви очаквам във вторник, в седем.
— Ще дойда. Довиждане, госпожо Харпър.
— До скоро, доктор Карнеги.
Задържа вратата отворена достатъчно дълго, за да задоволи любопитството си. Не се беше излъгал: в гръб изглеждаше също толкова елегантна и секси, както отпред и тази външност подобаваше на хладния й уверен тон на изтънчена дама от Юга.
„Жена от класа — констатира той, когато най-сетне затвори. — От главата до петите“.
Призраци. Поклати глава и се засмя, докато се провираше сред безпорядъка обратно към офиса си. Това бе голям удар за него.
Двадесета глава
Лоугън огледа мъничката фигура. И преди беше виждал бебета и дори беше имал личен контакт с тях. Долавяше странна прилика между новородените и рибите. Навярно нещо в очите. Това имаше гъст черен мъх по главичката, който повече го доближаваше до човешко същество. Все пак му се струваше екзотично и неземно.
Ако Гевин се намираше наблизо, а Хейли — достатъчно далеч, за да не го чуе, щеше да подхвърли, че това бебе прилича на отроче на Акваман и Жената-чудо.
Хлапето би схванало шегата.
Бебетата винаги го изпълваха със страхопочитание. Навярно заради погледа, който сякаш казваше, че знаят далеч повече от теб и ще те търпят само докато станат достатъчно големи, за да се справят сами.
Но реши, че трябва да измисли нещо по-добро от кръстоска между супергерои, защото майката стоеше до него в очакване.