— Изглежда, сякаш е дошла от Венера, където тревата е сапфирено-синя, а небето е като купа със златист прашец.
„Вярно — каза си Лоугън — и доста по-поетично, отколко теорията за Акваман“.
— О, чуйте го! Продължавай. — Хейли леко го побутна с лакът. — Можеш да я подържиш.
— По-добре да почакам докато укрепне.
Хейли се засмя и внимателно повдигна Лили от чантата за носене.
— Голям мъж като теб не бива да се страхува от едно мъничко бебе. Ето. Само придържай главичката.
— Има дълги крака за такова малко човече. — Те започнаха да ритат, докато майка й му я подаваше. — Красива е като картина. Много прилича на теб.
— Не мога да повярвам, че е мое дете. — Хейли приглади памучната й шапчица и се отдръпна. — Може ли да отворя подаръка.
— Разбира се. Добре ли е да стои на слънце?
— Изпичаме я — каза Хейли, докато развързваше розовата панделка на кутията, която Лоугън бе сложил върху масичката на терасата.
— Моля?
— Кожата й е леко жълтеникава. Слънцето е полезно за нея. Стела каза, че и на Люк е била такава и са го извеждали на слънце по няколко пъти на ден. — Започна да разопакова хартията. — Двете с Роз като че ли знаят всичко за бебетата. Задавам от глупави по-глупави въпроси и те винаги намират отговор. Благословени сме двете с Лили.
Три жени, а едно бебе. Лоугън си представи как при всяко оригване една от тях се втурва да вземе Лили.
— Лоугън, как мислиш, дали нещата се случват, защото е писано или защото човек прави така, че да се случат?
— Предполагам, че човек прави така, че да се случат, защото е писано.
— Замислям се… когато се налага да ставаш по два-три пъти на нощ, имаш доста време за размисъл. Просто исках, чувствах нужда да замина от Литъл Рок и тръгнах насам, защото се надявах Роз да ми намери работа. Можех да отида в Алабама. Там имам по-близки роднини от Роз. Но дойдох тук и мисля, че така е било писано. Лили е трябвало да се роди тук и Роз и Стела да присъстват в живота й.
— Всички щяхме да изпуснем много, ако ти беше поела с колата си в друга посока.
— Чувствам се, сякаш имам семейство. Това ми липсваше, откакто татко почина. Искам Лили да има семейство. Мисля зная, че бихме си живели добре и сами. Но не искам просто сносен живот за Лили. Не е достатъчно.
— Децата променят всичко.
Усмивката й разцъфтя.
— Разбира се. Не съм същият човек, както преди година или дори преди седмица. Вече съм майка.
Хейли отстрани и последната част от хартията и издаде звук, който Лоугън прие като типично женска реакция.
— О, колко сладка кукла бебе! И е толкова мека.
Извади я от кутията и я взе на ръце, както Лоугън държеше Лили.
— По-голяма е от нея.
— Не за дълго. О, толкова е розова и красива, а виж тази сладка шапчица!
— Когато я свалиш, започва да пее.
— Наистина ли? — Хейли отмести островърхата шапчица и зазвуча „Люлчина песен“. — Страхотна е! — Повдигна се на пръсти, за да го целуне по бузата. — Лили много ще я хареса. Благодаря, Лоугън.
— Реших, че колкото и кукли да получава едно момиченце, никога няма да са твърде много.
Лоугън се обърна, когато двойната врата на терасата се отвори. Паркър се втурна навън и двете момчета бързо го последваха с викове.
„И те някога са били толкова мънички — осъзна той и потръпна при тази мисъл. — Тях също са ги държали на ръце, безпомощни като риби на сухо“.
Хлапетата започнаха да тичат в кръг около него, опиянени от свободата си.
— Видяхме камиона ти — заяви Гевин. — Отново ли ще работим с теб?
— Приключих за днес. — И двете лица помръкнаха с комични гримаси и приятната тръпка, която предизвика това у него, го накара да промени плановете си за уикенда. — Но утре трябва да построя една беседка в двора си и са ми нужни двама съботни роби.
— Ние ще бъдем робите. — Люк го задърпа за крачола. — Знам какво е беседка. Онова нещо, обрасло с растения.
— Е, значи ставате. Намерих си двама роби експерти. Да видим какво ще каже майка ви.
— Ще се съгласи. Тя трябва да работи, защото Хейли е в бебешки отпуск.
— В майчинство — обясни Хейли.
— Ясно.
— Може ли да я видя? — Люк отново го дръпна.
— Разбира се. — Лоугън приклекна с бебето в ръце. — Много е мъничка, нали?
— Все още не може да прави нищо. — Гевин замислено смръщи вежди и леко докосна бузката на Лили с пръст. — Само плаче и спи.
Люк доближи устни до ухото на Лоугън.
— Хейли я храни — заговорнически прошепна той — с мляко, което излиза от цицките й.
С удивително сериозно изражение Лоугън кимна.