— Чувал съм това някъде. Малко е трудно за вярване.
— Истина е. Затова ги имат. Момичетата. На момчетата не им порастват цицки, защото те не могат да правят мляко, колкото и да пият.
— Аха. Това е обяснението.
— Дебелакът господин Келсо има цицки — каза Гевин и брат му избухна в неудържим смях.
Стела застана на прага и видя Лоугън с бебето в ръце и момчетата от двете му страни. И тримата бяха ухилени до уши. Слънчевите лъчи проникваха между червеникавите листа на клена и хвърляха трептящи светлосенки върху плочките. Лилиите бяха разцъфнали в пищни цветове и екзотични форми. Долови уханието им, както и това на ранни рози, прясно окосена трева и върбинка.
Чу птичи песни, смеха и шепота на синовете си и нежния звън на камбанките, които висяха от един клон на дървото.
Първата й реакция, когато спря, сякаш преминала през невидима рамка и влязла в картина, бе да възкликне: „Ах“.
Навярно го изрече на глас, защото Лоугън извърна глава към нея. Очите им се срещнаха и глуповатата му усмивка стана топла и нежна.
Изглеждаше като великан, приклекнал там, толкова едър и суров, с мъничкото бебе в ръце, толкова мъжествен, между скъпоценните й момчета.
И толкова… зашеметяващ. Силен мъж със стегнати мускули и загар.
Повече му подхождаше да броди по каменисти горски пътеки, отколкото да стои сред тази изящна градина, изпълнена с нежни ухания, със спящо в ръцете му бебе.
Изправи се и тръгна към нея.
— Твой ред е.
— О! — Стела протегна ръце към Лили. — Ела тук, малка красавице. Ето те. — Докосна веждата й с устни и потърка нос в нея. — Как е днес? — попита тя Хейли.
— Чудесно. Виж, Стела. Виж какво й донесе Лоугън.
„Да, женска реакция“, помисли си Лоугън, когато Стела издаде почти същия звук като Хейли преди малко, щом видя куклата.
— Прекрасна е, нали?
— Чуй това.
Хейли отмести шапчицата и песента отново зазвуча.
— Мамо, мамо! — Люк остави Лоугън на мира и задърпа майка си.
— Почакай, скъпи.
Докато възрастните се радваха на куклата и Лили, Люк въртеше очи и нервно тъпчеше на място.
— Мисля, че ние двете трябва да подремнем. — Хейли отново сложи бебето в чантата и я повдигна с една ръка, а в другата взе куклата. — Отново благодаря, Лоугън. Много мило от твоя страна.
— Радвам се че ти харесва. Грижи се добре за нея.
— Куклите са тъпи — заяви Гевин, но поне учтиво изчака докато Хейли влезе в къщата.
— Така ли? — Стела перна козирката на шапката му. — А онези човечета по всички рафтове в стаята и на бюрото ти?
— Те не са кукли, а екшън герои — Погледна я ужасено, както само осемгодишно момче може. — Стига мамо!
— Признавам грешката си.
— Искаме да бъдем съботни роби и да построим беседка. — Люк задърпа ръката й, за да привлече вниманието й. — Може ли?
— Съботни роби?
— Утре ще строя беседка — обясни Лоугън. — Малко помощ няма да е излишна. Намерих тези двама доброволци. Чух, че са съгласни да работят за сандвичи със сирене и пепси.
— Е, мислех да ги взема да поработят с мен.
— Беседка, мамо. — Люк я гледаше умоляващо, сякаш е получил шанс да участва в построяването на космическа совалка, с която после ще лети до Плутон. — Никога, никога досега не съм строил беседка.
— Е…
— Какво ще кажеш да си поделим времето? — предложи Лоугън. — Сутринта ще са при теб, а аз ще намина да ги взема около обяд.
Стела почувства свиване в стомаха. Това изглеждаше разумно решение. Сякаш бяха родители, семейство. През бученето в ушите й до съзнанието й достигаха гласовете на синовете й, които горещо я умоляваха.
— Добре — едва успя да промълви тя. — Щом си толкова сигурен, че няма да ти пречат.
Лоугън вдигна глава при тези думи, изречени с хладен, сериозен тон.
— Ако се опитат, просто ще ги изритам. Както сега. Момчета, защо не отидете да видите какво е намислило онова куче, за да поговоря насаме с майка ви?
Гевин направи сърдита физиономия.
— Да вървим, Люк. Сигурно ще я целуне.
— Това момче чете мислите ми — каза Лоугън. Допря брадичката й, докосна устните й със своите и погледите им се срещнаха. — Здравей, Стела.
— Здравей, Лоугън.
— Ще ми кажеш ли какво става в главата ти, или трябва сам да се досетя?
— Много неща. Но нищо съществено.
— Когато излезе, изглеждаше като ударена със сатър.
— „Сатър“. Не е дума, която човек чува всеки ден.
— Какво ще кажеш да се поразходим?
— Добре.
— Искаш ли да узнаеш защо наминах този следобед?
— За да донесеш подарък на Лили.
Тя тръгна с него по една от пътеките. Чуваше момчетата и кучето, а след малко и ударите на бейзболната бухалка на Люк. Нямаше причина да се безпокои за тях, поне засега.