— Мисля да направя цялостен ремонт на терасата.
— За първи път го чувам — промърмори Джолийн.
— В едно телевизионно шоу видях от тухли да правят фигури, подобни на рибена кост. Хареса ми как изглеждат. Знаеш ли как става?
— Правил съм го няколко пъти. Мога да погледна терасата още сега, ако искаш.
— Разбира се.
Уил стана от масата.
Двадесет и първа глава
Стела нервно стискаше зъби, пламнала от гняв и безпокойство. Имаше готовност да се впусне в нов спор за или против брака, когато Лоугън намине да вземе момчетата но обяд.
Знаеше, че й е сърдит. Предполагаше, че го е наранила. Но странно защо, бе сигурна, че ще дойде малко преди дванадесет за децата. Беше им обещал и щеше да удържи на думата си.
„Това определено е в негов плюс“, каза си тя. Без колебание можеше да му повери синовете си.
Знаеше, че спорът е неизбежен. И двамата бяха твърде изнервени, за да проведат спокоен разговор на толкова емоционална тема. Но нямаше нищо против. Обикновено при спор излизаха наяве всички факти и чувства. Трябваше да знае и двете, за да прецени кое е най-доброто решение за всички.
Но когато ги намери отвън, където бе накарала децата да подреждат празни колички, Лоугън бе невероятно мил. Дори изглеждаше безкрайно щастлив.
— Готови ли сте за малко мъжка работа? — попита той.
С одобрителни викове те захвърлиха количките, нетърпеливи да се захванат с нещо по-интересно. Люк гордо показа пластмасовия чук, пъхнат в колана на панталоните му.
— Ще свърши добра работа. Обичам майсторите, които носят инструменти със себе си. После ще ги докарам до къщата.
— Около колко часа мислиш, че…
— Зависи колко ще издържат. — Щипна бицепса на Гевин. — Този има да се поти цял ден.
— Пипни моя! Пипни моя!
Люк стегна мускули.
След като изпълни желанието му Лоугън подсвирна силно впечатлен, и кимна на Стела:
— Чао.
Това бе всичко.
Тя продължи да стиска зъби, пламнала от гняв и безпокойство, до края на работния ден. Не беше глупава и се досети, че именно това е била целта му.
Когато се прибра от работа, къщата се оказа необичайно тиха. Не знаеше със сигурност дали е доволна от това. Взе душ, поигра си с бебето, изпи чаша вино и нервно закрачи из стаята, докато телефонът звънна.
— Ало?
— Здравейте. Със Стела ли разговарям?
— Да. Коя…
— Обажда се Труди Кътридж. Майката на Лоугън. Той настоя да ви позвъня и каза, че по това време вече трябва да сте си у дома.
— Аз… О!
„Господи! Боже мой! Майката на Лоугън?“
— Лоугън каза на баща си и на мен, че ви е предложил брак. Дойде ни като гръм от ясно небе.
— Да, на мен също. Госпожо Кътридж, все още не сме взели… по-точно, аз не съм взела решение.
— Всяка жена има право на време да помисли, нали? Трябва да те предупредя, скъпа, че когато си науми нещо, момчето ми е като булдог. Каза, че си искала да се запознаеш със семейството му, преди да решиш. Много мило, но не е толкова лесно, защото живеем далеч, нали? По празниците ще си дойдем за известно време. Ще гостуваме на Лоугън за Деня на благодарността, а после на дъщеря си за Коледа. Имаме внуци в Шарлот, така че искаме да прекараме Коледа там.
— Разбира се.
Стела нямаше представа какво да отговори. Как да реши какво да каже, без да е имала време за подготовка?
— Впрочем Лоугън ми каза, че имаш двама малки сина. Били истински фурии. Значи ще се сдобием с две внучета и в Тенеси.
— О! — Нищо не би трогнато сърцето й по-дълбоко. — Чудесно е, че го казвате. Дори не сте се запознали с мен и…
— Лоугън те познава, а съм го възпитала сам да взема решения. Щом обича и теб, и момчетата, и ние ще ви обикнем. Разбрах, че работиш за Розалинд Харпър.
— Да Госпожо Кътридж…
— Наричай ме Труди. Как вървят нещата там?
Стела проведе двадесетминутен разговор с майката на Лоугън, след което остана озадачена, развеселена, трогната и изтощена.
Щом затвори, се отпусна на дивана като зашеметена жертва, нападната от засада.
Тогава чу бръмченето на пикапа му.
Едва се сдържа да не хукне към вратата. Навярно Лоугън очакваше точно това. Но тя се настани удобно в приемната със списание за градинарство в ръце и кучето, в краката й, сякаш нямаше никакви грижи на този свят.
Можеше нехайно да спомене, че си е побъбрила с майка му. А може би беше по-добре да си мълчи, за да го накара да се измъчва.
Нямаше смисъл да отрича, че е трогната от жеста му да уреди това телефонно обаждане, но защо поне не я беше предупредил, за да не пелтечи като идиотка през първите пет минути?
Децата нахлуха като армейски батальон при атака.