Отново сънува градината и синята далия. Имаше множество пъпки, наедрели и готови да се разтворят. Най-отгоре грееше един-единствен разцъфнал цвят, полюшван от лекия вятър. Цветето стърчеше над нейната градина, която се простираше около него на вълни от красиво преливащи се цветове и форми, макар и вече не така съвършено подредени.
Лоугън беше до нея и тя усещаше топлината на силните му ръце обвити около тялото й. Устните му ненаситно се наслаждаваха на нейните и я караха да тръпне от вълнение. В далечината чуваше смеха на децата си и веселия лай на кучето.
Лежеше на зелената трева край цветните лехи, опиянена от цветовете, уханията и близостта на мъжа.
Имаше толкова страст, докато се любеха сред слънчевата градина. Ръцете й проследяваха чертите на лицето му. Не изглеждаше приказно красив, но го обичаше безумно. Цялата тръпнеше, докато телата им се движеха и плътта се сливаше с плът, силата с нежност и суровата мъжественост — с изваяни женски форми.
Как беше възможно такова съвършено единение между две толкова различни същности?
Усещаше тялото си съчетано с неговото в едно цяло, което разцъфтяваше.
Лежеше с него под слънчевите лъчи, върху зелената трева край своята градина, и чуваше ударите на сърцето си, познало блаженството.
Пъпките на далията изведнъж се разтвориха. Бяха толкова много. Безброй. Засенчваха и задушаваха другите цветя. В градината настана очевиден хаос. Синята далия се оказа твърде агресивна и жизнена.
Изглежда добре така. Просто промяна в плана.
Но преди да отговори на думите на Лоугън, чу друг глас в съзнанието си, хладен и суров:
Това е неговият план. Не твоят. Неговите желания, а не твоите. Отсечи я, преди да пусне издънки.
Наистина не беше нейният план. Разбира се. Тази градина бе създадена като красиво и спокойно кътче. Тя държеше лопата в ръка и опита да я забие в почвата.
Точно така. Изкорени я!
Изведнъж въздухът стана студен, сякаш настъпи зима, и Стела потръпна, докато лопатата потъваше в пръстта.
Лоугън го нямаше и беше сама сред градината с Печалната невеста, която стоеше до нея в бялата си нощница със заплетени коси и кимаше. Очите й издаваха ярост.
— Не искам да съм сама. Няма да се откажа от него — каза Стела.
Копай! Побързай. Нима искаш да изживееш болката и отровата? Нима искаш децата ти да страдат? Побързай! Тя ще развали всичко, ще унищожи всичко ако я оставиш.
Щеше да я изкорени. Така беше най-добре. Просто щеше да я засади на друго място, по-подходящо.
Но когато я повдигна и се опита внимателно да разплете корените й, цветовете почерняха, синята далия увехна и се превърна на прах в ръцете й.
Най-добрият начин да прогони мрачните мисли бе да се вглъби в работа. Това не представляваше проблем за Стела, защото наближаваше краят на учебната година и началото на ежегодната разпродажба в градинарския център, а и най-надеждната й помощничка бе в отпуск по майчинство.
Нямаше време да мисли за странни, обезпокояващи сънища или за мъж, предложил й брак, а после изчезнал. Трябваше да ръководи бизнеса, да се грижи за децата си и да се опитва да разкрие самоличността на един призрак.
Продаде последните три лаврови дръвчета и се залови да преподрежда храстите.
— Не трябваше ли да се ровиш в документация вместо в камелии?
Изправи се, осъзнавайки, че е плувнала в пот, че крачолите й са окаляни, а сплъстените й коси стърчат изпод бейзболната шапка. Застана с лице срещу Лоугън.
— Аз съм управител и едно от задълженията ми е да се грижа за атрактивното подреждане на стоката. Какво искаш?
— Поех нов проект. — Размаха формулярите и лелия полъх, който достигна до нея, я накара блажено да простене. — Дойдох за материали.
— Добре. Може да оставиш документите на бюрото ми.
— Няма да влизам. — Пъхна ги в ръката й. Работниците ми вече товарят. Ще взема онзи черен японски клен и пет от розовите олеандри.
Извади касетка и започна да я пълни.
— Добре — промърмори тя. Погледна предварително уговорената цена, намръщи се и препрочете информацията за клиента. — Това е баща ми.
— Аха.
— Ще садиш олеандри за него?
— Той ми възложи тази работа. Както и да построя нова тераса. Джолийн вече говори за нови градински мебели и фонтан. Струва ми се, че когато една жена види равна повърхност, не може да не й хрумне какво да сложи върху нея. Онази вечер все още обсъждаха идеи, когато си тръгнах.