— Ти… какво си правил при тях?
— Хапвах пай. Трябва да побързам, за да започнем по-рано и да отскоча да се измия и преоблека за вечерята с онзи професор. Чао засега, Червенокоске.
— Почакай. Само почакай. Накарал си майка си да ми се обади, дойде ми като гръм от ясно небе.
— Защо да е като гръм от ясно небе? Ти каза, че искаш да се запознаеш със семейството ми и аз — с твоето. Моите родители се намират на няколко хиляди километра, така че телефонното обаждане ми се стори най-добрият начин.
— Настоявам да ми обясниш… — Този път тя размаха формулярите. — Всичко това.
— Зная. Ти си демон, който иска обяснения за всичко. — Лоугън се спря, сграбчи косите й и страстно я целуна. — Ако все още не ти е достатъчно ясно, значи съм сбъркал някъде. Чао.
— Просто потегли и ме остави да стоя там като идиотка.
Няколко часа по-късно, все още ядосана, Стела сменяше пелената на Лили, докато Хейли се преобличаше за вечерята.
— Казала си, че искаш да се запознаеш със семейството му и той с твоето — изтъкна Хейли. — Е, вече си поговорила с майка му, а той се с срещнал с баща ти.
— Зная какво казах, но той просто е отишъл там, без да се обади. И е накарал майка си да ми позвъни, без да ме предупреди. После се отбива при мен и най-спокойно си тръгва. — Стела взе Лили на ръце и я гушна. — Това ме изнервя.
— Липсва ми някой, който да ме изнервя по този начин. — Хейли се завъртя и въздъхна при вида на все още леко закръгления си корем. — Въпреки че в книгите пишеше друго, тайно се надявах, че когато Лили излезе, всичко веднага ще дойде на мястото си.
— Нищо вече не е същото след раждането на дете. Но ти си млада и пъргава. Бързо ще възстановиш фигурата си.
— Надявам се. — Взе любимите си сребърни халки, докато Стела търкаше нос в телцето на Лили. — Ще ти кажа нещо, защото си ми приятелка и те обичам.
— Какво има, скъпа?
— Истина е. Миналата седмица, когато Лоугън намина да донесе подаръка, а вие с момчетата излязохте навън, преди да се прибера и той да ти зададе съдбовния въпрос — знаеш ли как изглеждахте четиримата?
— Не.
— Като семейство. Мисля, че каквото и да се върти в главата ти, дълбоко в сърцето си знаеш, че така трябва да бъде.
— Твърде млада си, за да разбираш добре тези неща.
— Важни са не годините, а изминатият път. — Хейли преметна кърпа върху рамото си. — Ела, сладурче, мама ще те покаже на гостите, преди да те сложи да спиш. Готова ли си? — попита тя Стела.
— Ще видим.
Тръгнаха към площадката над стълбите, където Стела събра момчетата си и се срещнаха с Роз.
— Е, всички изглеждаме чудесно.
— Трябваше да облечем нови ризи — промърмори Люк.
— Толкова сте хубави с тих. Нали няма да бъде нахално да поискам тези двама елегантни господа за свои кавалери? — Подаде им ръце. — Ще има буря — каза тя, когато погледна към прозореца. — Вижте, това навярно е доктор Карнеги. Точно навреме. Каква кола кара този човек? Прилича на ръждясала червена кутия на колела.
— Мисля, че е волво. — Хейли любопитно надникна над рамото й. — Много старо волво. Една от най-безопасните коли. Изглеждат смешно, но са готини. Господи, гледайте! — Веждите й подскочиха, когато Мич слезе. — Секси гадже на хоризонта.
— За бога, Хейли, достатъчно възрастен е, за да ти бъде баща.
Хейли само и се усмихна.
— Няма значение. Определено е горещо парче.
— Охлади го с чаша вода — предложи Люк.
— Ще ни трябва една и за Хейли. — Роз се усмихна и отиде да посрещне първия си гост.
Доктор Карнеги носеше бутилка бяло вино като подарък за домакинята, което тя одобри, но неговият избор на питие бе минерална вода. Роз предположи, че мъж, който кара кола, произведена по времето, когато е роден, не бива да замъглява разсъдъка си още повече. Той издаде очакваните звуци при вида на бебето и учтиво подаде ръка на момчетата.
Спечели точки за тактичност, когато започна непринуден разговор на банални теми, вместо веднага да я заразпитва какво по-точно иска от него.
Когато пристигна Лоугън, всички вече се чувстваха като у дома си.
— Няма смисъл да чакаме Харпър. — Роз се изправи — Синът ми страда от хронична склонност да закъснява, а често дори да липсва от компанията.
— Аз също имам син — каза Мич. — Зная какви са младите.
— О, не знаех, че имате деца.
— Само едно. Джош е на двадесет години. Учи в местния колеж. Имате прекрасен дом, госпожо Харпър.
— Роз. Благодаря. Тази къща е едно от нещата, които обичам най-много на света. Ето и още едно от тях — добави тя, когато Харпър се втурна в приемната откъм кухнята.
— Закъснях. Извинявайте. За малко да забравя. Здравейте, Лоугън, Стела… Как е, момчета? — Целуна майка си и погледна Хейли. — Къде е Лили?