— Вече спи.
— Доктор Карнеги, това е вечно закъсняващият ми син, Харпър.
— Съжалявам. Дано не съм ви накарал да чакате дълго.
— Не — отвърна Мич, поемайки ръката му. — Радвам се да се запознаем.
— Да седнем. Изглежда, Дейвид е надминал себе си.
В средата на масата имаше елипсовидна купа с красиво аранжирани цветя. Горяха високи бели свещи в сребърни свещници, подредени върху секцията. Дейвид бе избрал снежнобели порцеланови съдове, съчетани с бледожълто и зелени салфетки, придаващи изисканост и уют. Вече бяха поставени чинийки с изкусно украсена салата от омари. Дейвид поднесе виното с артистичен жест.
— Кой проявява интерес към превъзходно „Пино Гридж“?
Роз забеляза, че докторът остана на минерална вода.
— Знаете ли — заговори Харпър, докато хапваха основното ястие, пълнено свинско, — струвате ми се познат. — Вгледа се в лицето на Мич с присвити очи. — Опитвам се да си спомня откъде. Не сте ли преподавали в университета в Мемфис, докато аз следвах там?
— Може би, но едва ли сте били в никой от класовете ми.
— И аз така мисля. Може да съм присъствал на ваша лекция или… почакайте. Сетих се. Джош Карнеги. Един от ключовите играчи на „Мемфис Тайгърс“.
— Моят син.
— Забележителна прилика. Страхотен е! Миналата пролет бях на негов мач, когато отбеляза тридесет и осем точки срещу отбора на Южна Каролина. Голям тактик.
Мич се усмихна и потърка избледняващата синина на брадичката си.
— Така е.
Продължиха въодушевено да разговарят за баскетбол и това даде възможност на Лоугън да се приближи към Стела.
— Баща ти няма търпение да види теб и момчетата в неделя. Ще ви закарам, защото и аз съм поканен на вечеря.
— Така ли?
— Той ме харесва. — Хвана свободната й ръка и докосна пръстите й с устни. — Ще поговорим за олеандрите.
Стела не се опита да сдържи усмивката си.
— Открил си всичките му слабости.
— Теб, децата и градината му. Мисля, че са три. Състави ли вече онзи списък, Червенокоске?
— Очевидно си започнал да отмяташ точки от него, без да си се консултирал с мен.
Лоугън се усмихна.
— Джолийн смята, че трябва да спазим традицията и да се венчаем през юни.
Стела зяпна от изумление, а той се обърна към децата й и се разбъбри с тях за последните броеве на „Марвъл Комикс“.
По време на десерта от бебефона върху секцията прозвуча шумолене и дълъг пронизителен плач. Хейли скочи като на пружини.
— Време е да я нахраня и отново да я сложа да спи. Ще сляза след малко.
— Хайде, момчета, и вашият час за лягане наближава. — Стела стана. — Утре сте на училище — добави, преди да чуе възражения.
— Глупаво е да си лягаме още когато навън е светло — промърмори Гевин.
— Зная. Животът е пълен с глупости. Какво трябва да кажеш?
Гевин въздъхна тежко.
— Благодаря за вечерята, беше чудесна, а сега трябва да си лягаме заради тъпото училище.
— Почти отлично — реши Стела.
— Лека нощ. Много ми харесаха пържените картофки — каза Люк на Дейвид.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита я Лоугън.
— Не — отвърна Стела. Но се спря на прага, обърна се и остана загледана в него за миг. — Все пак благодаря.
Поведе децата си по стълбите и започна вечерния ритуал под звуците на гръмотевиците навън. Паркър се пъхна под леглото на Люк, за да се скрие от тях. Плющеше дъжд на едри, тежки капки, които удряха по стъклата.
— Паркър е голям страхопъзльо. — Люк зарови лице във възглавницата. — Може ли да спи тук горе?
— Добре, но само тази нощ, за да не трепери от страх. — Стела подмами кучето да излезе, погали го и го настани при него. — Така по-добре ли е?
— Аха. Мамо?
Синът й замълча, погали кучето и се спогледа с брат си.
— Какво? Какъв заговор кроите вие двамата?
— Ти я попитай — прошепна Люк.
— Неее. Ти.
— Ти.
— Какво искате да ме попитате? Ако сте похарчили всичките си джобни пари за комикси, ще…
— Ще де омъжиш ли за Лоугън? — изплю камъчето Гевин.
— Дали ще… Откъде ви хрумна?
— Чухме Хейли и Роз да си говорят, че ти е предложил. — Люк се прозина и сънено я погледна. — Е, ще приемеш ли?
Стела седна на ръба на леглото му.
— Доста помислих. Но не мога да взема толкова важно решение, без да поговоря с вас. И тримата трябва сериозно да обмислим и обсъдим това.
— Той е добър, играе си с нас, така че сме съгласни.
Заключението на Люк я накара да избухне в смях. „Добре — помисли си тя. — Може би от някои гледни точки няма много за обсъждане“.
— Бракът е важно нещо. Важно обещание.