— В неговата къща ли ще живеем? — полюбопитства Люк.
— Е, предполагам, че да, ако…
— Харесва ни. Страхотно е, когато той ме преобръща с главата надолу. Извади треската от пръста ми почти без да боли. Дори целуна дупчицата, като че ли имаше нужда.
— Така ли? — промълви тя.
— Той ще ни бъде втори татко. — Гевин лениво описваше кръгове с пръст по чаршафа. — Както леля Джо ни е като втора баба. Тя ни обича.
— Разбира се.
— Затова решихме, че искаме да имаме втори татко, ако е Лоугън.
— Явно и вие сте поразмишлявали — отбеляза Стела. — Ще взема това предвид. Може би утре отново ще поговорим.
Целуна Гевин по бузата.
— Лоугън каза, че татко винаги ще ни гледа.
В очите й запариха сълзи.
— Да. Да, скъпи, така е. — Прегърна го, а след това и Люк. — Лека нощ слизам долу.
Но първо се отби в своята стая да си поеме дъх и да се успокои. „Истински съкровища“. Потърка очи и се замисли за Кевин. Съкровище, което беше загубила.
Лоугън каза, че татко винаги ще ни гледа.
Мъж, който осъзнаваше това, приемаше го и беше изрекъл тези думи пред едно малко момче, също беше съкровище.
Бе променил предначертания и план. Той бе засадил ярката синя далия в средата на спокойната й градина. Нямаше да я изкорени.
— Ще се омъжа за него — каза тя на глас и се засмя, а сърцето й се разтуптя от вълнение.
Сред грохота на бурята дочу приспивната песен. Инстинктивно влезе в банята, за да надникне в стаята на синовете си. Тя стоеше там, загадъчна с бялата си нощница и русите си коси, загубили блясък. Стоеше между леглата и пееше със спокоен глас, но Стела отново долови яростта в очите й, когато срещна погледа й при поредната светкавица.
По гърба й пробягаха тръпки на страх. Пристъпи напред, но студената вълна я тласна обратно.
— Не! — Затича се към вратата, но се блъсна в твърда стена. — Не! — Заудря по нея с юмруци. — Не ще ми попречиш да стигна до децата си.
Втурна се към ледения щит, крещейки имената на момчетата, които спокойно спяха.
— Не смей да ги докоснеш, кучко!
Побягна от стаята и нито видя, че Хейли тича към нея, нито чу забързаните стъпки по стълбите. Знаеше само едно. Трябваше да премине през непоклатимата преграда и да ги достигне.
Засили се и се хвърли към отворената врата но беше тласната обратно.
— Какво става, по дяволите?
Лоугън я сграбчи, отмести я от прага и нахълта в стаята.
— Тя не ме пуска при тях. — Отчаяно заудря по ледения щит, докато ръцете и се вкочаниха. — Държи ме далеч от бебчетата ми. Помогни ми.
Лоугън удари с рамо по стената.
— Мамка му, сякаш е от стомана!
Отново удари, заедно е Харпър и Дейвид.
Мич стоеше зад тях в стаята и се взираше в силуета в бяло, който сега бе обгърнат от ярко сияние.
— Мили боже!
— Трябва да има друг начин. През другата врата.
Роз сграбчи Мич за ръката и го повлече към коридора.
— Случвало ли се е и по-рано?
— Не. Господи! Хейли, дръж бебето на сигурно място.
С треперещи ръце и учестен пулс, Стела побягна. „Нужен е друг начин — помисли си. — Силата не ще помогне“. Колкото и да се блъскаше в невидимия лед, той нямаше да се пропука с ярост и заплахи.
„Моля те. Господи! Бебчетата ми!“
Разум. Щеше да опита с разумно убеждаване, молби и обещания. Изтича навън в дъжда и рязко отвори вратите на терасата. И макар да знаеше, че няма да постигне нищо, отново скочи към преградата.
— Няма да ми ги вземеш! — изкрещя тя, надвиквайки бурята. — Това са моите деца. Целият ми живот.
Падна на колене, обезумяла от страх. Виждаше момчетата, неподвижни в леглата си, и силната бяла светлина, която струеше от жената между тях.
Спомни си съня. Спомни си и за какво бяха разговаряли малко преди да чуе песента.
— Изборът ми не те засяга. — Стараеше се гласът й да звучи уверено. — Това са моите деца и аз ще реша кое е най-добро за тях. Ти не си тяхна майка.
Светлината затрептя и когато жената се обърна, блуждаещият й поглед издаде болка.
— Не са твои. Те имат нужда от майка си. Истинска майка от плът и кръв. — Стела повдигна ръце, зачервени и ожулени от ударите по стената. — Ако искаш да пролея кръвта си за тях, ще го направя. — Притисна длани към стената, обляна от дъждовните струи. — Те са мои и бих сторила всичко, за да бъдат защитени и щастливи. Съжалявам за това, което те е сполетяло. Каквото и да е, когото и да си загубила, съжалявам. Но не можеш да ми отнемеш всичко, което имам. Не можеш да ме разделиш с децата ми.
Протегна ръка напред и тя премина през преградата като през леденостуден водопад. Без колебание се втурна в стаята.
Лоугън все още се мъчеше да проникне откъм банята, а Роз се притискаше към невидимия щит на другата отворена врата. Стела не чуваше гласовете им, но видя ужаса, изписан върху лицето на Лоугън, и кръвта по ръцете му.