— Той ги обича. Може би до тази вечер не го осъзнаваше, но ги обича и е готов да ги закриля. Ще им бъде баща, такъв, какъвто заслужават. Това е изборът ми. Нашият избор. Никога вече не се опитвай да заставаш между мен и децата ми!
По лицето на видението потекоха сълзи, когато се понесе през стаята към вратите на терасата. С трепереща ръка Стела погали Гевин и Люк по главите. „В безопасност са — помисли си тя. — В безопасност и на топло“.
— Ще ти помогна — решително заяви Стела, когато отново срещна погледа на печалните очи. — Всички ще ти помогнем. Ако искаш помощ, дай ни някакъв знак. Поне името си. Кажи ми името си.
Образът на Печалната невеста започна да чезне, но преди това повдигна ръка към стъклената врата. Там дъждовните капки, които се стичаха като сълзи, изписаха единствена дума: Амелия.
Когато Лоугън се втурна през вратата зад нея, Стела се завъртя и бързо сложи пръст на устните му.
— Шшт! Ще ги събудиш.
Притисна лице към гърдите му и зарида.
Епилог
— Амелия — Стела все още трепереше, въпреки че бе облякла сухи дрехи и пийваше бренди по настояване на Роз. — Името й. Видях го изписано на стъклената врата миг преди тя да изчезне. Нямаше да ги нарани. Беше сърдита на нас, защитаваше ги от мен. Не е напълно с всичкия си.
— Добре ли си? — Лоугън бе приклекнал пред нея. — Сигурна ли си?
Тя кимна, но отпи още глътка бренди.
— Ще ми трябва известно време, за да се опомня, но да, добре съм.
— Никога не съм била толкова изплашена. — Хейли погледна към стълбите. — Сигурна ли си, че децата са в безопасност?
— Никога не би им навредила. — Стела докосна ръката й за да и вдъхне кураж. — Преживяла е голямо страдание, от което едва не е загубила разсъдъка си. Единствено децата й носят радост.
— Ще ме извините но ми се струва безкрайно интересно и безкрайно налудничаво. — Мич нервно крачеше из приемната. — Ако не го бях видял със собствените си очи… — Поклати глава. — Когато имам възможност да се захвана с това, ще ми е нужна цялата информация, която можете да ми предоставите. — Спря се и прикова поглед в Роз. — Умът ми не го побира. Видях го, но не мога да го проумея. Там се бе появил… ще го нарека образ поради липса на по-подходяща дума. Стаята беше недостъпна. — Разсеяно разтри рамото си, където усещаше болка от ударите в невидимата стена. — И тя стоеше вътре.
— И ние не очаквахме да станете свидетел на нещо толкова поразително още при първото ви посещение — сподели Роз и отново му наля кафе.
— Приемате го много спокойно — отвърна той.
— От всички тук аз съм живяла с нея най-дълго.
— Защо? — попита Мич.
— Това е моят дом. — Изглеждаше уморена и бледа, но в очите й проблясваше дързост. — Присъствието й не променя този факт. Това е моят дом. — Пое си дъх и отпи глътка бренди. — Признавам, че случилото се горе ме разтърси както и вас. Не бях виждала подобно нещо.
— Трябва да довърша проекта, по който работя, а после ще искам да ми разкажете за всичко, което сте видели. — Мич огледа компанията. — Всеки от вас.
— Добре, ще се постараем.
— Стела трябва да си легне — каза Лоугън.
— Добре съм, наистина. — Тя хвърли поглед към бебефона и се заслуша в тихото бръмчене. — Мисля, че станалото горе промени нещо. И в нея, и в мен. Сънищата, синята далия.
— Синя далия? — прекъсна я Мич, но Стела поклати глава.
— Ще ви обясня, когато съм малко по-спокойна. Не мисля, че ще я сънувам отново. Ще ме остави на мира, защото я накарах да ме разбере. Сигурна съм, че успях, защото поговорих с нея като майка с майка.
— Моите деца отраснаха в тази къща. Никога не се е опитвала да застане между мен и тях.
— Ти не си решила да се омъжиш, когато синовете ти са били все още малки момчета — изтъкна Стела и видя Лоугън да присвива очи.
— Не прескочи ли няколко стъпки? — попита той.
Положи усилие да се усмихне.
— Явно не са толкова важни. Що се отнася до Печалната невеста, навярно съпругът й я е напуснал или е забременяла от любовник, който я е изоставил, или… не знам. Не мога да разсъждавам трезво.
— Никой от нас не може. И дори и да мислиш, че си добре, все още изглеждаш бледа. — Роз се изправи. — Ще те придружа до горе и ще постоя при теб, докато заспиш.
Тя поклати глава, когато Лоугън се опита да възрази.
— Можеш да останеш колкото искаш. Харпър?
— Да. — Подсетен да влезе в ролята си на домакин, той стана. — Да ви донеса ли още нещо за пиене?
Краката й все още трепереха, когато тръгна нагоре по стълбите с Роз.