— Наистина съм уморена, но не е нужно да идваш.
— След такъв шок заслужаваш някой да те поглези. Предполагам, че Лоугън с радост би се заел с това, но тази вечер женската компания е по-подходяща. Е, можеш да се преоблечеш — каза й Роз, докато застилаше леглото.
Когато стресът отшумя и умората излезе на преден план, Стела я послуша и мина през банята, за да нагледа за последно децата си за тази вечер.
— Толкова се изплаших, че няма да се добера до момчетата.
— Ти се оказа по-силна от нея. Винаги си била по-силна.
— Нищо не ме е разкъсвало така. Дори… — Стела се върна в спалнята си и се пъхна под завивките. — Вечерта, когато Кевин загина, не можех да направя нищо. Не можех да стигна до него и да го върна, да спра това, което вече се бе случило, колкото и да ми се искаше.
— А тази вечер можеше да сториш нещо — и го стори. Жените, поне жени като нас, правят всичко, което е по силите им. Сега искам да си починеш. Ще нагледам трима ви, преди да се прибера в стаята си. Да оставя запалена лампа?
— Недей. Всичко е наред. Благодаря ти.
— Ние сме долу.
Когато остана сама в тишината и мрака, Стела въздъхна. Лежеше неподвижна, слушаше и чакаше. Но не чуваше друго освен дишането си.
За тази вечер… поне за тази вечер… всичко беше свършило.
Веднага щом затвори очи, заспа.
Без да сънува.
Очакваше Лоугън да дойде в градинарския център на следващия ден. Но той не се появи. Сигурна беше, че ще намине към къщата преди вечеря. И това не се случи.
Дори не се обади.
Тя реши, че му е нужно време, за да се съвземе след случилото се. Да си почине от нея, от къщата и цялата драма. Нима можеше да го упрекне?
Беше го видяла да се опитва да пробие стената с едрите си загрубели ръце, окървавени от ударите, за да се добере до децата й и до нея. Вече знаеше всичко, което трябва да знае, за човека, когото бе обикнала и започнала да уважава.
Достатъчно, за да му повери всичко свое. Обичаше го истински и беше готова да чака, докато той дойде при нея.
Когато сложи децата си да спят и луната изгря, видя пикапа му по алеята към Харпър Хаус.
Този път не се колеба и веднага изтича до вратата да го посрещне.
— Радвам се, че дойде. — Обви ръце около врата му и се притисна към него, щом неговите обгърнаха талията й. — Толкова се радвам. Време е да поговорим сериозно.
— Първо ела навън. Има нещо за теб в пикапа.
— Не може ли да почака? — Стела се отдръпна назад. — Нека първо седнем и изясним някои неща. Мисля, че снощи не бях в състояние да се изразявам ясно.
— Беше достатъчно ясна. — За да я убеди, че е разбрал, хвана ръката й и я поведе навън. — След като така ме изплаши, че скъси живота ми с десет години, каза, че ще се омъжиш за мен. Тогава нямах възможност да отговоря поради обстоятелствата. Трябва да ти дам нещо, преди да ме умориш с приказки.
— Значи не искаш да чуеш, че те обичам.
— Мога да отделя време за това. — Сграбчи я, завъртя се с нея и с пируети стигна до пикапа. — Ще въведеш ли ред в живота ми. Червенокоске?
— Ще се опитам. А ти ще всееш ли хаос в моя?
— Не се и съмнявай.
Бавно я спусна и устните им се срещнаха.
— Снощи се разрази адска буря… във всеки възможен смисъл — каза тя и потърка буза в лицето му. — Засега свърши.
— Поне тази. Ще има и други.
Лоугън хвана ръцете й, целуна ги и я погледна на бледата лунна светлина.
— Обичам те, Стела. Ще бъдеш щастлива с мен дори когато те вбесявам. А момчетата… Снощи, когато я видях с тях и не можех да ги достигна…
— Зная. — Този път тя повдигна ръцете му и целуна загрубелите му, и изранени кокалчета. — Един ден, когато пораснат, ще могат напълно да оценят двамата страхотни мъже, които са имали за бащи. А аз вече знам каква късметлийка съм да бъда обичана от тях.
— Когато започнах да се влюбвам в теб, ми хрумна нещо.
— Кога беше това?
— По пътя към „Грейсланд“.
— Не губиш време.
— Тогава ти ми разказа съня си.
Сърцето й трепна.
— За градината. Синята далия.
— После сподели, че е последвал още един, и… — Пъхна ръка в кабината на пикапа и извади малка саксия с растение с присадка. — Помолих Харпър да опита.
— Далия — прошепна тя. — Синя далия.
— Почти е сигурен, че ще разцъфти в синьо, когато порасне. Хлапето е истински факир.
В очите й запариха сълзи и гласът й затрепери.
— Щях да изтръгна цветето, Лоугън. Тя ме провокираше и ми се струваше, че е права. Не беше засадила цветето, не го бях предвидила, въпреки че изглеждаше много красиво. Когато го извадих, то увехна. Постъпих толкова глупаво.
— Ще засадим това заедно, ти и аз. После четиримата ще създадем цяла градина около него. Харесва ли ти?