Отново влязоха в търговската сграда и в малък разхвърлян офис, който накара организираната душа на Стела да потръпне.
— Не го ползвам често — започна Роз. — Нещата ми са разпръснати тук и в къщата. Когато съм в центъра, обикновено прекарвам времето си в оранжериите или навън. — Отмести книгите за градинарство от един стол, посочи към него и се подпря на ръба на претрупаното бюро, щом Стела седна. — Зная кои са силните ми страни и как да имам успешен бизнес. Изградих този градинарски център от нулата за по-малко от пет години. Когато беше по-малък и вършех почти всичко сама, можех да си позволя да допускам грешки. Сега имам осемнадесет служители през сезона. Хората разчитат на мен за заплатите си. Затова не мога да си позволя да греша. Зная как и какво да засадя, какви цени да сложа, как да проектирам, да зареждам стока и да се отнасям с персонала си и клиентите. Имам организационни способности.
— Бих казала, че сте напълно права. Тогава… за какво ви е нужен човек като мен?
— Защото между всички неща, които умея и съм вършила, има някои, които не ми допадат. Не обичам да организирам. А и станах твърде голям шеф, за да се занимавам сама с това как и какво да предлагаме. Търся свеж поглед, свежи идеи и находчивост.
— Разбирам. Едно от изискванията беше управителят на градинарския център да живее в къщата ви поне през първите няколко месеца. Аз…
— Не беше просто изискване, а задължително условие. — Строгият тон накара Стела да разбере какво имат предвид хората под труден характер, когато говорят за Розалинд Харпър. Започваме рано и работим до късно. Имам нужда от човек, който да бъде на разположение, поне докато се уверя, че сме влезли в ритъм. Мемфис е твърде далеч и ако не си готова почти веднага да си купиш къща на не повече от петнадесет километра от моята, нямаш друг избор.
— Имам двама палави синове и куче.
— Обичам палави момчета и нямам нищо против куче, стига да не рови. Ако започне да рови в градината ми, това ще бъде проблем. Къщата е голяма. Има предостатъчно място за теб и синовете ти. Бих ти предложила къщата за гости, но не мога да изгоня Харпър оттам дори с динамит. Най-големият ми син — обясни тя. — Искаш ли работата, Стела?
Отвори уста, но си пое дъх и помълча няколко мига, преди да отговори. Нали вече бе преценила какво рискува, като дойде тук? Време беше да започне да се стреми към целите ся. Едно-единствено условие не би я разколебало при толкова много предимства.
— Да, госпожо Харпър, много искам да я получа.
— Тогава си назначена. — Роз й подаде ръка. — Можеш да донесеш нещата си утре, най-добре още сутринта, и ще ви настаним. Ще ви дам два дни, докато момчетата свикнат.
— Благодаря. Много се вълнуват, но и са малко изплашени. — „Както и аз“, призна тя пред себе си. — Държа да бъда откровена с вас, госпожо Харпър. Ако момчетата не са щастливи, след като прекарат известно време тук, ще се наложи да поговорим отново.
— Ако това ме притесняваше, не бих те назначила. Наричай ме Роз.
Реши да отпразнува събитието, като купи бутилка шампанско и газиран сайдер на път за дома на баща си. Заради дъжда и обиколния път попадна в следобедно задръстване. Хрумна й, че колкото и неловко да се чувства в началото, нямаше да е зле да живее там, където работи.
Бе получила работата! Работа-мечта за нея. Все още не знаеше що за шефка ще е Розалинд Харпър, която бе настояла да я нарича Роз. Освен това имаше доста да учи за процеса на работа в градинарски център в този край и не знаеше как другите служители ще приемат нареждания от една новодошла. При това от Севера.
Все пак нямаше търпение да започне.
Момчетата щяха да тичат на воля из… имението Харпър, както предполагаше, че трябва да го нарича. Все още не беше готова да си купи къща, не и преди да е сигурна, че ще се установят тук, не и преди да е имала време да огледа всички жилищни зони. В дома на баща й нямаше достатъчно място за тях. И двамата с Джолийн ги приемаха с голямо гостоприемство и любезност, но те не можеха да останат за неопределено дълго време в малката къща с две спални.
Това изглеждаше най-разумното решение, поне на първо време.
Паркира стария си СУВ до малкия роудстър на мащехата си, грабна чантата си и се втурна в дъжда към вратата.
Почука. Имаше ключ, но изпитваше неудобство просто да влезе.
Джолийн отвори вратата, толкова стройна в черния си клин за йога и прилепнало горнище, че човек не би предположил, че наближава шестдесетте.
— Прекъснах тренировката ти.
— Тъкмо свършвах. Слава богу! — Попи потта от лицето си с малка бяла кърпа и тръсна бухналите си медноруси коси. — Да не би да загуби ключа, скъпа?