— Дадено.
Стела потегли, пое си дъх, за да възвърне увереността си, и продължи по алеята. След няколко мига Люк възкликна:
— Колко е голяма!
„Разбира се“, помисли си Стела и се запита как ли ще се стори къщата на децата й. Дали внушителната триетажна сграда ще ги изпълни със страхопочитание? Дали ще бъдат впечатлени от подробностите? Бледожълтите каменни зидове величествения колони, разкошно фоайе със стълбище, което го разделяше на две и водеше до тераса, подобна на театрален балкон на втория етаж.
Или ще забележат само колко е огромна — тройно по-голяма от кокетната им къщичка в Саутфийлд?
— Много е стара — каза им тя. — На повече от сто и петдесет години. А госпожа Харпър винаги е живяла тук.
— Тя на сто и петдесет ли е? — полюбопитства Люк и брат му го смушка с лакът.
— Тъпак, ако беше на толкова, щеше да е мъртва и по нея да лазят червеи.
— Трябва да ви напомня, че учтивите, послушни и добре възпитани момчета не наричат братята си „тъпаци“. Виждате ли колко много трева има? Паркър ще обожава разходките навън, нали? А и вие ще имате много място за игра. Но ще трябва да стоите далеч от градината и цветните лехи, както у дома… Както в Мичиган — поправи се тя. — Ще попитаме госпожа Харпър къде можете да ходите и къде — не.
— Има толкова големи дървета — промълви Люк.
— Виждаш ли онова там? Нарича се чинар и навярно е по-старо дори от къщата.
Спря на алеята за паркиране, която заобикаляше островче с азалии, и с възхищение огледа червения японски клен и златистия кедър сред тях.
Дръпна каишката на Паркър с уверени ръце, въпреки учестения си пулс.
— Гевин, ти води Паркър. Ще внесем нещата си, след като се срещнем с госпожа Харпър.
— Тя ще ни командва ли? — попита той.
— Да. Ужасната съдба на децата е да бъдат командвани от възрастните. Освен това тя ще плаща заплатата ми, така че ще командва и мен. Всички сме в една лодка.
Гевин пое каишката на Паркър, когато слязоха от колата.
— Вече я мразя.
— Ето това харесвам у теб, Гевин. — Стела разроши чупливите му руси коси. — Винаги мислиш положително. Добре, да вървим.
Хвана и двамата си сина за ръце и леко ги притисна. Четиримата тръгнаха към покритата площадка пред входа.
Вратите, двойни и боядисани в същия снежнобял цвят като прозорците, внезапно се отвориха.
— Най-сетне! — Дейвид разпери ръце. — Мъже! Значи вече няма да съм малцинство.
— Гевин, Люк, това е господин… извинявай, Дейвид, не зная фамилното ти име.
— Уентуърт. Но нека ме наричат Дейвид. — Приклекна и погледна неукротимо лаещия Паркър в очите. — Какъв е проблемът, приятел?
В отговор Паркър опря предните си лапи на коляното му и весело го близна по лицето.
— Така е по-добре. Заповядайте. Роз ще дойде след малко. Говори по телефона горе, хока някакъв доставчик за неполучена стока.
Влязоха в просторното фоайе, където момчетата застинаха и ококориха очи.
— Много баровско, а?
— Това нещо като църква ли е?
— Не. — Дейвид се усмихна на Люк. — Има скъпи неща, но е просто къща. Ще ви разведа из нея, но може би първо ще поискате да пийнете по чаша горещ шоколад, за да ви ободри след дългото пътуване.
— Дейвид приготвя страхотен шоколад. — Роз слезе по изящното стълбище в средата на фоайето. Беше облечена с работни дрехи, както предишния ден. — С много бита сметана.
— Госпожо Харпър, това са синовете ми. Гевин и Люк.
— Много се радвам да се запознаем, Гевин.
Подаде му ръка.
— Това е Паркър. Нашето куче. На година и половина е.
— Голям красавец.
Приятелски потупа кучето.
— Аз съм Люк. На шест години съм и вече ходя на училище. Мога да пиша името си.
— Само с печатни букви — подигравателно се усмихна Гевин на по-малкия си брат.
— Всеки започва така, нали? Радвам се да се запозная и с теб, Люк Надавам се, че ще ви хареса да живеете в тази къща.
— Не изглеждате толкова стара — отбеляза Люк и Дейвид не можа да сдържи смеха си.
— Благодаря. Не се и чувствам стара през повечето време.
Леко засрамена, Стела все пак успя да се усмихне.
— Казах на момчетата, че къщата е много стара и че семейството ви винаги е живяло в нея. Люк е малко объркан.
— Аз не съм тук, откакто е построена къщата. Да пийнем горещ шоколад, Дейвид. Ще седнем в кухнята, да се опознаем.
— Дейвид вашият съпруг ли е? — попита Гевин. — Защо имате различни фамилии?
— Тя отказва да се омъжи за мен — отговори Дейвид на въпроса му, докато ги водеше по коридора. — Просто разбива бедното ми страдащо сърце.
— Шегува се. Той се грижи за къщата, както и за почти всичко останало. Живее тук.
— И твоя шефка ли е? — Люк задърпа Дейвид за ръката. — Мама каза, че ще бъде шефка на всички ни.