Тя щеше да има син. Най-сетне нещо свое. Някой, когото да обича. Щяха да пътуват заедно, тя и красивото и момченце. Щеше да му покаже света. Да го изпрати да учи в най-добрите училища. То бе нейната гордост и радост, цялото й сърце, В онова горещо лято Реджиналд идваше в къщата й все по-рядко и тя бе доволна от това.
Той бе просто мъж. А създанието в нея — син.
Никога вече нямаше да е сама.
Когато почувства първите родилни болки, не изпита страх. Докато се мъчеше, плувнала в пот, в съзнанието и имаше само един образ. Нейният Джеймс. Нейният син. Нейното дете.
Очите й се замъглиха от изтощение, а жегата, сякаш добила образа на живо, дишащо чудовище, й се струваше по-непоносима от болките.
Видя лекаря и акушерката да се споглеждат. Намръщено, изпод вежди. Но тя бе млада и здрава, щеше да се справя.
Загуби представа за времето. Часовете се нижеха, докато пламъкът на газената лампа хвърляше трептящи сенки из стаята. Сред вълните на изтощение чу тих плач.
— Синът ми! — По бузите й потекоха сълзи. — Моят син.
Акушерката и попречи да се надигне и прошепна:
— Спокойно. Пийнете малко. Починете си.
Отпи глътка, за да облекчи паренето в гърлото си, и усети вкус на лауданум. Преди да се възпротиви, започна да се унася в дрямка, все по-дълбоко, все по-далеч.
Когато се събуди, плътните пердета на прозорците бяха спуснати и в стаята бе сумрачно. Раздвижи се и видя лекаря да става от стола си и да се приближава, за да премери пулса й.
— Синът ми. Моето бебе. Искам да видя бебето си.
— Ще изпратя някого за супа. Дълго спахте.
— Синът ми! Сигурно е гладен. Нека ми го донесат.
— Госпожо, съжалявам. — Докторът седна на ръба на леглото. Очите му изглеждаха много бледи, с тревожен израз. — Детето се роди мъртво.
В сърцето й се впиха чудовищните, зли, изгарящи нокти на скръб и страх.
— Чух плача му! Лъжете! Защо изрекохте тези ужасни думи?
— Тя дори не проплака. — Лекарят внимателно хвана ръцете й. — Раждането бе дълго и трудно. Накрая изпаднахте в делириум. Съжалявам, госпожо. Родихте мъртво момиченце.
Дори за миг не повярва. Нададе яростни викове, стонове и ридания и бе упоена, а когато се събуди, отново започна да крещи, ридае и стене.
В началото не бе искала детето. А после не искаше нищо друго. Само него.
Скръбта бе неописуема. Непреодолима.
Накара я да обезумее.
Първа глава
Саутфийлд, Мичиган
Септември 2001 г.
Загори сметановия сос. Стела винаги щеше да помни тази малка, вбесяваща подробност, както и тътена на гръмотевиците от лятната буря навън, и гласовете на децата си, които се бяха спречкали за нещо в хола.
Щеше да запомни неприятния мирис, внезапното писване на противопожарната аларма заради дима и машиналното движение, с което дръпна тигана от котлона и го хвърли в мивката.
Не беше добра готвачка, но се стараеше. Тази вечер реши да посрещне съпруга си с пилешко „Алфредо“, едно от любимите ястия на Кевин. Щеше да го приготви сама и да добави прясна зелена салата, топъл хляб с хрупкава коричка и чеснов сос.
Бе заредила подредената си кухня в кокетната къща в предградията с всички продукти и бе сложила разтворената готварска книга на поставката с плексигласова плоскост, предпазваща страниците от изцапване.
Облече тъмносиня престилка върху чистия си панталон и риза, а буйните й червени къдрици бяха вързани високо, за да не й пречат.
Бе започнала да готви по-късно, отколкото предполагаше, но през целия ден на работното й място бе истинска лудница. В градинарския център бе обявена разпродажба на всички есенни цветя и топлото време водеше тълпи клиенти.
Не че имаше нещо против. Обожаваше работата си като управител. Изпитваше доволство, че отново може да й се посвещава изцяло, на пълен работен ден, след като Гевин бе тръгнал на училище, а Люк бе пораснал достатъчно, за да ходи на детски ясли. Кога, за бога, малкото й момченце бе станало първокласник?
Преди да усети. Люк щеше да е готов за детска градина.
Време бе с Кевин да поработят по въпроса за трето дете. „Може би тази вечер“, помисли си тя с усмивка. Когато стигнат до последния, много интимен етап от плана, който бе съставила за посрещането на съпруга си у дома.
Докато отмерваше продукти, чу трясък и доста силно хленчене от съседната стая. „Някой си проси наказание“, помисли си тя, прекъсна готвенето и забърза натам. Как можеше да иска трето дете, щом двете, които вече имаше, я подлудяваха?
Влезе в стаята, където бяха малките й ангелчета. Гевин — светлорус, с дяволити очи — седеше и невинно блъскаше две колички „Мачбокс“ една в друга, а Люк, който бе наследил нейните огненочервени коси, плачеше неудържимо заради разпилените си кубчета.