— Разбира се. Вървете.
— И никакви бонбони — извика Стела след тях, когато се втурнаха към вратата.
— Лоугън, защо не налееш на Стела чаша вино?
— Сама ще си налея. Не ставай — каза тя.
Сега не изглеждаше като нагъл откачалник. Беше се измил и облякъл чисти дрехи и тя разбра от какво е била привлечена Роз. Явно беше от жените, които си падат по свръхмъжествения тип.
— Нали каза, че и Харпър ще дойде? — попита Стела.
— Ще се появи всеки момент. — Роз повдигна чашата си. — Да видим дали е възможно да прекараме добре всички заедно. Нека първо изясним деловите въпроси, за да може после да хапнем, без да вредим на храносмилането си. Стела отговаря за продажбите, продукцията и ежедневните организационни задължения. Двете с нея, поне засега, ще делим отговорността за личния състав, а аз и Харпър ще ръководим разсаждането.
Отпи глътка бира и изчака, въпреки че знаеше силата си и не очакваше прекъсване.
— Лоугън е началникът по проектирането и оформянето на зелени площи в имението и извън него. Като такъв, той има предимство при избора на стока и право да отделя част от нея за специални заявки, да урежда размени и закупуване или наемане на необходимото оборудване, материали или фотографи за мострени снимки. Промените, които Стела вече е извършила или предложила и са били одобрени от мен, ще останат или ще бъдат осъществени. Освен в случай че реша, че не са сполучливи. Или просто не ми харесат. Ясно ли е?
— Съвършено — хладно отвърна Стела.
Лоугън сви рамене.
— Това означава, че ще си сътрудничите взаимно, ще правите каквото е необходимо, така че всеки от вас да работи спокойно в сектора, за който отговаря. Изградих „В градината“ от нулата и мога да го ръководя сама, ако желая. Но предпочитам да разчитам на вас двамата и на Харпър да носите отговорностите, които са ви възложени. Карайте се колкото искате. Кавгите не ме плашат. Стига работата да върви.
Роз допи бирата си.
— Въпроси, коментари? — След секунда мълчание стана. — Е, добре тогава. Да ядем.
Пета глава
В крайна сметка вечерта се оказа приятна. Никое от децата не хвърли храна на пода и не издаде неприлични звуци на отвращение. Това винаги бе плюс според правилника на Стела. Разговорите бяха учтиви, дори забавни, особено когато момчетата чуха първото име на Лоугън — името, което бе използвал Улвърин от „Екс Мен“.
Изведнъж започнаха да гледат на него като на герой, а и се оказа, че той споделя слабостта на Гевин към комиксите.
Фактът, че на Лоугън явно му бе по-интересно да разговаря със синовете й, отколкото с нея, бе още един плюс.
— Ако Хълк и Спайдърмен влязат в схватка, мисля, че Спайдърмен ще победи.
Лоугън кимна, докато си отрязваше парче сочен бифтек.
— Защото Спайдърмен е по-бърз и по-пъргав. Но ако Хълк го хване, със Спайди е свършено.
Гевин взе картоф и го повдигна на вилицата си като набита на кол глава.
— Ако е под въздействието на зъл гений като…
— Може би мистър Хайд.
— Да! Мистър Хайд. Тогава Хълк ще бъде изпратен да преследва Спайдърмен. И все пак, мисля, Спайди ще победи.
— Затова е страхотен — съгласи се Лоугън. — И Хълк е невероятен. Но не е достатъчно да имаш само мускули, за да се бориш срещу злото.
— Да. Трябва да бъдеш умен, смел и прочее.
— Питър Паркър е най-умният.
Люк имитира брат си с картофената глава.
— Брус Банър също е умен. — Щом на момчетата им се струваше толкова забавно, Харпър също размаха вилицата си с набоден картоф. — Винаги успява да си намери дрехи, когато се преобрази. Ако беше още по-умен, щеше да измисли начин тези дрехи да се разтягат и удължават.
— Вие, учените — усмихна се Лоугън на Харпър, — никога не мислите за злободневни неща.
— „Злободневен“ голям злодей ли означава? — полюбопитства Люк.
— Означава обикновен — обясни му Стела. — По-злободневно е да ядеш картофите, отколкото да си играеш с тях, но е по-прилично, когато си на масата.
— О! — Люк й се усмихна, с изражение, което бе донякъде невинно, донякъде дяволито, и отхапа от картофа, набоден на вилицата. — Добре.
Щом свършиха с вечерята, Стела използва часа за лягане на момчетата като извинение, за да се оттегли на горния етаж. Трябваше да ги изкъпе, да отговори на обичайните хиляди въпроси и да изчака вечерното доизгаряне на енергия, което понякога означаваше единият или и двамата й синове да тичат почти голи из стаята.
След това идваше любимата й част от деня, когато слагаше стол между леглата им и сядаше да им почете приказка, докато Паркър похъркваше в краката й. Този път бе избрала „Мистериозният кон“ и когато затвори книжката, чу очакваното мърморене и молби за още малко.