Щом остана сама, нагледа децата, придърпа одеялата им и нежно ги целуна по челата.
Те бяха единственото, което й бе останало. А тя беше единственото, което имаха.
Щеше да е по-добра майка. Закле се в това. По-търпелива. Никога, никога нямаше да ги разочарова. Нямаше да си отиде точно когато им е най-необходима.
Когато се нуждаят от подкрепа, щеше да им я даде. Независимо от всичко. Независимо кога.
— Вие сте на първо място за мен — прошепна тя. — Винаги ще бъдете.
В спалнята отново се съблече и извади от гардероба стария памучен халат на Кевин. Когато се загърна с него и усети познатия му опияняващ мирис, болката отново скова сърцето й.
Сгуши се на леглото, придърпа предниците на халата по-плътно, затвори очи и отправи молитва утрото да дойде по-скоро. Готова бе да посрещне новия ден.
Втора глава
Харпър Хаус
Януари 2004 г.
Не биваше да изпитва страх от къщата или от господарката й. И двете имаха изградена репутация.
За къщата се говореше, че е красиво старо здание, с градина, която може да съперничи на райската. Преди малко сама се увери в това.
Жената имаше славата на интересна личност, малко самотна и „с труден характер“. Стела знаеше, че това можеше да означава какво ли не — от човек със силна воля до коравосърдечна кучка.
Каквато и да беше истината, трябваше да я приеме. Напомни си го, докато едва потискаше желанието си да стане и нервно да закрачи из стаята. Бе преживяла и по-трудни моменти.
Нуждаеше се от тази работа. Не само заради заплатата, макар и да бе доста щедра, а заради престижа, предизвикателството и чувството, че върши нещо полезно. По-значимо от въртенето в омагьосан кръг у дома.
Имаше нужда от живот, нещо повече от броене на дните между чековете за заплата, които се стопяваха, когато плати сметките. Макар и да звучеше като банална фраза от книгите за самоусъвършенстване, имаше нужда от нещо, което да й носи предизвикателства и удовлетворение.
Сигурна беше, че Розалинд Харпър се чувства напълно удовлетворена. Наследница на красива къща, собственичка на процъфтяваща фирма. Какво ли беше всяка сутрин да се буди с ясната представа къде е мястото й и към каква цел се стреми?
Единственото, което искаше да постигне и предаде на децата си, бе тази ясна представа за своя път. Боеше се, че я е загубила след смъртта на Кевин. За чувството, че върши нещо полезно, нямаше проблем. Поставете й задача или предизвикателство, дайте й достатъчно време — и би се справила по-добре от всекиго.
Но в онзи септемврийски ден през 2001-а беше загубила ясната представа за мястото и целите си и от тогава не успяваше да я възвърне напълно.
Това означаваше ново начало за нея. Решението да се завърне в Тенеси. Интервюто лице в лице с Розалинд Харпър. Ако не получеше работата… е, щеше да намери друга. Никой не можеше да я обвини, че не е добра в професията си или че е неспособна да осигури прехрана за себе си и децата си.
Но, господи, искаше точно тази работа.
Изправи гръб и се опита да заглуши гласа на съмнението, който шепнеше в главата й. Щеше да я получи.
Внимателно бе избрала тоалета си за тази среща. Официален, но не твърде претенциозен тъмносин костюм с колосана бяла блуза. „Подходящи обувки и чанта“, помисли си. Семпли бижута. Нищо екстравагантно. Лек грим — само да подчертае синия цвят на очите си. Бе прихванала косите си с шнола над тила. Ако имаше късмет, къдриците й нямаше да се разпилеят преди края на интервюто.
Розалинд я накара да чака твърде дълго. Може би съзнателно подлагаше търпението й на изпитание, както предположи Стела, докато пръстите й нервно играеха с каишката на часовника. Явно бе решила да я остави да поседи като на тръни в разкошния салон, пълен с прекрасни антики и картини, с великолепен изглед през предните прозорци.
Този приказно изящен южняшки стил й напомняше, че е риба от Севера, която тук не е в свои води.
Времето сякаш течеше по-бавно. Трябваше да помни, че темпото в този край е различно от това, с което с свикнала, че ще се сблъска с различна култура.
Камината навярно беше „Адамс“, а лампата оригинал на „Тифани“. Дали наричаха плътните завеси „драперии“, или звучеше твърде в стил Скарлет О’Хара? А дали дантелените пердета бяха семейно наследство?
Господи, нима някога се бе чувствала по-чужда? Какво правеше една вдовица от средната класа в Мичиган сред това южняшко великолепие?
Опита да си вдъхне кураж и да придаде спокоен израз на лицето си, когато чу стъпки по коридора.
— Донесох ви кафе.
Не беше Розалинд, а приветливият мъж, който й бе отворил вратата и я бе придружил до салона.