Наблюдаваше как работниците връзват корените на фиданките в чувалчета и тичаше да запълни празните места на масите с нов разсад от оранжериите. Когато готовите сандъчета, висящите кошници и бетонните контейнери със засадени растения се разграбеха, бързаше да подготви нови.
Обаждаше се на безброй доставчици за още съдове, торове, семена за райграс, добавки за почва и всичко останало.
Въоръжена с бележника си и наблюдателното си око, прегледа наличната стока, направи корекции и отиде да помоли Роз за разрешение да изложи част от по-младите растения.
— Не са готови. Следващата година.
— Ако продължаваме така, скоро ще останем без кандилки, спиреи, кремове… — Размаха бележника. — Роз, вече сме продали тридесет процента от многогодишните. Ще бъде голям късмет, ако издържим до май със стоката, която имаме.
— Ще стане по-спокойно. — Роз отдели издънка от карамфил. Ако започна да излагам новите твърде рано, клиентите няма да бъдат доволни.
— Но…
— Тези карамфили ще разцъфтят едва догодина. Клиентите искат цвят Стела, и ти го знаеш. Искат да ги засадят, докато цъфтят или са напъпили. Не им се чака цяла година да видят за какво са броили пари.
— Зная. Все пак…
— Увличаш се. — Без да свали ръкавицата си, Роз се почеса по носа. — Както и всички други. Господи, Руби сияе, сякаш отново е станала баба, а Стив иска да се поздравяваме като победители след мач всеки път, когато се срещнем.
— Обичат това място.
— Както и аз. Истината е, че това е най-успешната ни година досега. Отчасти благодарение на времето. Имаме прекрасна пролет. Трябва да отдадем дължимото и на неуморната си, ентусиазирана управителка. Но качеството остава на първо място за нас а количеството на второ.
— Права си. Разбира се, че си права. Просто не ми се иска да изпращам клиенти другаде.
— Може би няма да се стигне до там, особено ако сме достатъчно умни и винаги намираме подходящ заместител.
Стела въздъхна.
— Отново си права.
— А ако наистина се наложи да препоръчаме друг градинарски център…
— Клиентите ще са впечатлени от усилията ни да им помогнем. Затова ти си собственик на такава фирма, а аз — управител.
— Важен е и фактът, че аз съм родена и отраснала тук. Още няколко седмици — и пролетната треска за купуване и засаждане ще отмине. Всеки, който дойде след средата на май, ще търси главно тор, аксесоари, готови сандъчета или няколко растения за подмяна на загинали или престанали да цъфтят. Щом започнат юнските горещини, ще се стараем да продадем това, което е останало от цъфтящите през лятото, преди да изложим есенната стока.
— А в Мичиган е голям риск да изнесеш нещо от оранжерията преди средата на май.
Роз премина към следващата касетка с разсад.
— Липсва ли ти?
— Бих искала да отговаря „да“, защото иначе ми се струва нелоялно. Но честно казано, не. Не оставих нищо друго там, освен спомени.
Именно спомените не й даваха покой. Беше имала щастлив живот с обичан мъж. Когато го загуби, животът й рухна… почти до основи. Дълго се чувстваше несигурна и без опора. Успя да запази останките на този живот заради децата, но в сърцето си бе изпитвала не само скръб, а и страх.
Бе успяла да го преодолее и прегърне спомените.
Но беше загубила не само съпруга си. Синовете й бяха загубили баща си. С всяка година спомените на Гевин за него ставаха все по-смътни, но топли. Люк бе твърде малък, за да пази образа му в паметта си. Струваше й се толкова нечестно. Ако отношенията с Лоугън прераснеха в нещо повече, докато момчета все още са деца…
Нищо не можеше да се сравни с чувството, че домът вече не и липсваше. Сякаш му бе изменила.
Когато влезе в салона с изложена стока, видя множество клиенти с колички, които оглеждаха масите, и Хейли, наведена над голямо сандъче с алпийски ягоди.
— Не го вдигай! — Строгата й команда накара неколцина души да извърнат глави, но тя уверено тръгна между любопитните, с ръце на кръста и гневен поглед, вперен в Хейли. — Какво си мислиш, че правиш?
— Продадохме всички сандъчета до касата. Реших, че това ще изглежда добре там.
— Разбира се. Забрави ли в кой месец си?
Хейли сведе поглед към заобления си като баскетболна топка корем.
— Има кой да ми го напомня.
— Щом искаш да преместиш сандъче, помоли някого.
— Силна съм като бик.
— Но си в осмия месец.
— Послушай я, скъпа. — Една клиентка потупа Хейли по рамото. — Не бива да рискуваш. След като се пръкне бебето, по цял ден ще носиш сандъчета. Сега е моментът да се възползваш от състоянието си и да оставиш хората да те поглезят.