Мелиса де ла Круз
Синя кръв
(книга 1 от "Синя кръв")
Посвещавам тази книга на баща ми, Берт де ла Круз, в чиито вени тече синя кръв във всеки смисъл на думата, кръв на герой.
„Синя кръв” нямаше да съществува без любовта, подкрепата, проникновението и интелигентността на моя съпруг Майк Джонстън, на когото дължа всичко.
Семейството не беше просто съвкупност от връзки, създадени от широка и сложна мрежа на познанства... Семейството... беше име, материално и символично наследство, вид инвестиция в бъдещето на Америка... потекло, минало, настояще и бъдеще.
He можеш да го заровиш в земята.
Не можеш да заглушиш писъка му.
Как се стигна дотук?
Ти ще изсмучеш живота от вените ми...
Сто и двама души пристигнаха в Новия свят с „Мейфлауър" през ноември 1620 г., но по-малко от половината доживяха да видят създаването на колонията Плимут. Въпреки че никой не умря по време на пътуването с кораба, животът след пристигането беше изключително труден, особено за по-младите. Почти всички починали бяха на възраст до шестнайсет години.
Причината за тази висока смъртност беше отчасти суровата зима и отчасти фактът, че докато мъжете строяха къщи на чист въздух и пиеха прясна вода, жените и децата бяха затворени във влажния и претъпкан кораб, където болестите се разпространяваха много бързо. След двумесечно пътуване те прекараха още четири месеца на кораба, чакайки мъжете да построят жилища на сушата. Младите пуритани неспирно се грижеха за болните, излагайки се на множество заболявания, включително и на фаталната болест на кръвта, наричана в историческите документи туберкулоза.
През 1622 г. Майлс Стендиш беше избран за губернатор на колонията и преизбран тринайсет поредни пъти, всеки за мандат от една година. Той и жена му Роуз имаха четиринайсет деца, седем двойки близнаци - нещо удивително. След няколко години колонията удвои числеността си благодарение на родените деца във всички оцелели семейства.
Из „Живот и смърт в колонията Плимут,
1620-1641", проф. Лорънс Уинслоу ван Алън
ГЛАВА 1
Ню Йорк
В наши дни
„Банката“ беше стара каменна постройка в края на улица „Хюстън“, на последната пресечка преди Ийст Вилидж и Долен Ийст Сайд.
Преди време сградата бе седалище на инвеститорската и брокерска къща „Ван Алън“. Бе внушителна и масивна, смесица от различни архитектурни стилове с класическа фасада от шест колони и страховита редица остри като бръснач назъбени елементи по повърхността на фронтона.
Години наред сградата се извисяваше пуста, безлюдна и изоставена на ъгъла на „Хюстън“ и „Есекс“, докато една зимна вечер привлече вниманието на собственика на нощен клуб. Той я нае, за да представи там новата музика на диджеите си - мрачни и натрапчиви мелодии, които те наричаха „транс“.
Ритмичната музика се изливаше на тротоара, където пред входа на клуба стоеше Скайлър ван Алън - дребно петнайсетгодишно момиче с тъмна коса и сини очи, очертани с тъмни сенки. Докато чакаше, чоплеше черния лак на ноктите си.
- Мислиш ли, че ще успеем да влезем? - попита нервно тя.
- Лесна работа - отвърна най-добрият й приятел Оливър Хазард-Пери и вдигна вежда. - Дилън обеща да потанцуваме. А и винаги можем да им посочим надписа на онази табела. Нали твоето семейство е построило сградата? - каза той и се ухили доволно.
- Наистина ли? Не думай! - Скайлър се подсмихна и завъртя очи.
Остров Манхатън беше неразривно свързан с историята на семейството й, както и музеят „Фрик“, магистралата „Ван Уайк“ и планетариумът „Хейдън“ и плюс-минус една-две други институции или оживени булеварди.
Не че това по някакъв начин се отразяваше на живота й. Тя едва можеше да си позволи да плати двайсет и петте долара за вход.
Оливър я потупа утешително по рамото.
- Не се тревожи. Ще бъде много забавно, обещавам.
- Предпочитам Дилън да ни беше изчакал тук - каза притеснено тя и потръпна в дългия си черен блузон с дупки на лактите. Беше си го купила миналата седмица от един магазин втора употреба в Манхатън. Миришеше на старо и на застоял парфюм, а слабото й тяло се губеше в обемистите му дипли.