- Било е свръхдоза - прошепна Дилън.
- Откъде знаеш?
- Няма какво друго да е. Припаднала е в „Блок 122“.
Скайлър се замисли: аневризъм, сърдечен удар, диабетна криза... Имаше толкова много неща, които могат да предизвикат преждевременната кончина на човек. Беше чела за такива случаи. Беше загубила баща си съвсем малка, а майка й бе в кома. Животът бе нещо много по-крехко, отколкото хората предполагаха. В един момент можеш да си пушиш спокойно с приятели, да пиеш и да танцуваш по масите в известен нощен клуб, а в следващия да си мъртва.
ГЛАВА 5
Еднa от най-хубавите страни на това да си Мими Форс беше, че никой не те приема за даденост. След новината за смъртта на Аги популярността на Мими доби епични размери. Сега тя беше не само красива, но и ранима. сега беше човешко същество. Ситуацията напомняше на онази, когато Том Круз напусна Ни кол Кидман и тя изведнъж престана да изглежда като ледена, безсърдечна кариеристка и амазонка и се превърна в поредната изоставена жена, с която всяка друга можеше да се идентифицира. Кидман дори се беше разплакала в шоуто на Опра. Аги беше най-добрата приятелка на Мими. Е, не точно. Мими имаше много най-добри приятелки. Това беше гръбнакът на нейната популярност. Много хора я чувстваха близки, макар тя да не смяташе никого за близък. И все пак Аги беше специална за нея. Израснаха заедно. Караха заедно кънки на лед, ходеха на уроци по етикет в „Плаза“, а летните ваканции прекарваха в Саутхемптън. Карондолет беше стар нюйоркски род и членовете му бяха приятели с родителите на Мими. Майките им ходеха при един и същи фризьор. Същински синьокръвни, като самата Мими.
Мими обичаше вниманието, умилкването. Казваше онова, което трябваше да каже, с пресекващ от шок и тъга глас. Бършеше сълзите си, без да размазва очната си линия. Разказваше разнежено за гова, как Аги й дала назаем любимите си дънки „Рок енд Рипъблик“. И дори не си ги поискала обратно! Ето това се казваше истинска приятелка.
След като Мими и Джак излязоха от параклиса, едно момче ги придърпа настрана и им каза, че директорката ги вика.
В застлания с мек килим кабинет тя им каза, че можели да си тръгват, нямало нужда да чакат до обяд. Комитетът проявявал разбиране, понеже били много близки с Аугуста. Мими бе въодушевена от тази нова проява на специално отношение. Джак обаче поклати глава и каза, че ако нямат нищо против, той ще остане до обяд.
Застланите с мокет коридори бяха празни, всички бяха по стаите си. Мими и Джак бяха съвсем сами. Тя протегна ръка и приглади яката на брат си, а после прокара пръст по врата му. Той потрепна от докосването й.
- Какво ти става напоследък? - попита раздразнено тя.
- Просто престани, става ли? Не тук.
Мими не разбираше защо брат й се превзема така. В даден момент обаче нещата щяха да се променят. Тя самата щеше да се промени. Той много добре го знаеше, но сякаш не го приемаше или не искаше да го приеме. Може би всичко това беше част от процеса. Баща им беше обяснил ясно историята на семейството и това, което се очакваше от тях - ролята им беше определена. Джак нямаше избор, все едно дали му харесваше или не, а Мими беше обидена от начина, по който той се държеше.
Погледна своя брат-близнак, своята половина. Той беше част от душата й. Когато бяха малки, сякаш бяха един и същи човек. Когато тя се удареше, той започваше да плаче. Когато той падна от кон в Кънектикът, тя получи силни болки в гърба, макар по това време да беше в Ню Йорк. Тя винаги знаеше за какво мисли той, какво чувства и обичта й към него я плашеше, заплашваше да я погълне. Напоследък обаче Джак странеше от нея. Беше някак дистанциран, разсеян. Не можеше да разбере какво мисли. Когато се опитваше да го достигне, не го усещаше. Той беше като празна училищна дъска; като стереоуредба, покрита с одеяло, което заглушава звука. Джак прикриваше мислите си, отстояваше независимостта си от нея. А това бе най-малкото обезпокоително.
- Имам чувството, че вече не ме харесваш - каза нацупено тя, вдигна гъстата си руса коса и я остави да се разстеле по раменете й.
Носеше черен памучен пуловер, прозрачен на флуоресцентната светлина в коридора. Знаеше, че той ще забележи кремавата дантела на марковия й сутиен през тънката материя.
Джак се усмихна накриво и отвърна:
- Това няма как да стане. Все едно да мразя себе си. А аз не съм мазохист.
Мими сви бавно рамене, извърна се и прехапа устни.
Той я придърпа към себе си и притисна тялото й към своето. Бяха еднакви на височина и очите им се оказаха на едно ниво. Беше като да гледаш в огледало.