Нямаше нищо лошо в това да изглеждаш беден, но да си действително беден бе абсолютно неприемливо.
В началото всички си мислеха, че Блис е някоя стипендиантка, с фалшивата си на вид чанта „Шанел“ и твърде лъскави обувки. Ежедневната поява на сребристия ролс-ройс обаче сложи край на тези слухове. Е, семейство Люелин може и да бяха тъпкани с пари, но държането им беше вулгарно, карикатурно и смехотворно, което беше почти толкова лошо, колкото да нямаш пари. Почти, но не съвсем.
- Милички! - възкликна развълнувано Боби-Ан. - Толкова се притесних!
Тя хвана родната и доведената си дъщеря в тънките си ръце и притисна напудрената си буза към техните. Миришеше на втвърден парфюм - сладникав и тебеширен. Истинската майка на Блис беше починала при раждането й и баща й никога не говореше за нея. Когато беше тригодишна, баща й се ожени за Боби-Ан и скоро след това се роди Джордан.
- Стига, Боби-Ан - оплака се Блис. - Добре сме. Не нас са убили все пак.
Убили. Това пък защо го каза? Смъртта на Аги беше инцидент. Свръхдоза. Но думата дойде някак естествено, без дори да се замисля. Защо ли?
-Предпочитам да ме наричаш „мамо”, миличка. Знам, знам. Чух. Майка й е в шок, бедничката. Хайде, влизайте.
Блис последва сестра си в колата. Джордан се държеше стоически както винаги и приемаше театралната загриженост на майка си с престорено безразличие. Беше съвсем различна от сестра си. Докато Блис беше висока и стройна, Джордан беше ниска и набита. Блис беше поразително красива, а Джордан - невзрачна, почти грозновата и Боби-Ан не пропускаше да го изтъкне. „Различни като лебед и воден бивол“, казваше тя. Боби-Ан непрекъснато се опитваше да подложи дъщеря си на някаква диета и я мъмреше, че не се интересува от мода и не полага грижи за външния си вид. Едновременно с това не спираше да хвали красотата на сестра й, което дразнеше Блис още повече.
- Момичета, вече няма да излизате без придружител. Особено ти, Блис. Повече никакви похождения с Мими Форс един бог знае къде. Най-късно в девет всяка вечер трябва да си си вкъщи - заяви Боби-Ан, като хапеше нервно палеца си.
Блис вдигна очи към небето. Само защото някакво момиче бе умряло й налагаха вечерен час? Как така майка й внезапно се загрижи за тези неща? Блис ходеше по купони от седми клас. Тогава опита за пръв път алкохол и така се напи, че повърна и после припадна на улицата, заради което се наложи по-голямата сестра на приятелката й да дойде да я прибере.
- Баща ти настоява - обясни разтревожено Боби-Ан. -Повече да не ми създавате проблеми, ясно ли е?
Ролс-ройсът се отдалечи от училището, продължи по улицата, направи обратен завой и спря пред дома на семейство Люелин.
Излязоха от колата и влязоха в подобната на дворец сграда, където беше апартаментът им. Мястото беше едно от най-престижните в града, а жилището на Люелин беше триетажен мезонет. Боби-Ан беше наела няколко интериорни дизайнери да го обзаведат и го бе кръстила с гръмкото име Penthouse des Rêves, т.е. „Къщата на мечтите“, макар че френският й се изчерпваше с указанията върху етикетите на дрехите, като например Химическо чистене Seulement - „Без пране, само химическо чистене“.
Всяка стая в апартамента беше пищно и крещящо обзаведена, без да се щадят никакви средства - като се започне от свещниците в салона, покрити с осемнайсеткаратово злато, и се стигне до инкрустираните с диаманти поставки за сапун в банята.
Дневната беше в стил „Версаче“, декорирана с антики на самия дизайнер, до които Боби-Ан бе успяла да се докопа на търг. Вътре изобилстваше от огледала с формата на слънца, бюфети с позлатен порцелан и екстравагантни голи римски статуи.
Следващата стая беше в стил „Бали“, с махагонови гардероби от стена до стена, груби дървени пейки и бамбукови клетки за птици. Всеки предмет в стаята беше автентичен, изключително рядък и ужасно скъп южноазиатски артефакт, но понеже бяха в твърде голямо количество, крайният ефект беше като разпродажба в магазин за един долар.