Скайлър се обърна и видя баба си, която стоеше до леглото й със строго изражение. Корделия ван Алън беше дребна, подобна на птица жена, от която Скайлър очевидно бе наследила деликатното телосложение и дълбоко разположените очи. Корделия обаче не обичаше да коментират семейните прилики.
- Не те видях, Корделия - обясни Скайлър.
Корделия й беше забранила да я нарича „бабо“. Колко хубаво би било да си има баба - топла и сърдечна майчинска фигура, от която да лъха на любов и домашно приготвени сладкиши. Но вместо това тя си имаше само Корделия - все още красива и елегантна жена на осемдесет или деветдесет години - Скайлър не беше съвсем сигурна. В някои дни изглеждаше толкова млада, че можеше да мине за петдесетгодишна (или дори четирийсет, ако трябваше да е честна). Корделия седеше със строго изправен гръб, облечена в жилетка от черен кашмир и свободни панталони, обута с черни пантофки на „Шанел“.
Тя присъстваше във всеки момент от детството на Скайлър; не като родител или по някакъв сърдечен начин, но все пак бе до нея. Именно Корделия промени акта за раждане на Скайлър, като замени фамилията на баща й с тази на майка й. Именно тя я записа в „Дюшен“, преглеждаше бележника й и й отпускаше мизерна сума за джобни.
- Днес часовете приключиха по-рано - отвърна Скайлър. - Аги Карондолет е умряла.
- Знам.
Лицето на Корделия се промени. По него премина някаква емоция - страх, безпокойство или може би дори загриженост?
- Добре ли си?
Скайлър кимна. Познаваше Аги много бегло. Е, ходеха в едно и също училище вече десет години, но това не значи, че бяха приятелки.
- Имам много домашни - каза и свали палтото си, а след него и всички останали дрехи, докато не остана по бял потник и черен клин.
Скайлър малко се страхуваше от баба си, но се беше научила да я обича, макар че Корделия не изглеждаше да отвръща на чувствата й. В най-добрия случай проявяваше неохотна толерантност. Баба й не я одобряваше, но я приемаше.
- Белезите ти се задълбочават - отбеляза Корделия, гледайки ръцете на внучката си.
Скайлър кимна. Под кожата й, от лакътя до китката, се виждаше сложна плетеница от бледи, синкави линии.
Необичайните вени се бяха появили седмица след петнайсетия й рожден ден. Не я боляха, но сърбяха. Сякаш изведнъж порастваше и бе на път да излезе от кожата си.
- На мен ми изглеждат все същите.
Не забравяй за часа при д-р Пат.
Скайлър кимна.
Бюти се настани удобно върху завивката на леглото и се загледа към реката, която проблясваше между дърветата.
Корделия се доближи и започна да гали козината й.
- Навремето и аз имах куче. Бях горе-долу на твоята възраст. Майка ти също имаше - добави тя с тъжна усмивка.
Корделия рядко говореше за майката на внучка си, която всъщност не беше мъртва, а бе изпаднала в кома, когато Скайлър бе на годинка. Оттогава не бе излизала от това състояние. Всички лекари бяха единодушни, че мозъчната й активност с нормална и може да се събуди във всеки един момент. Но това не се случваше. Скайлър я посещаваше всяка неделя в болницата, за да й чете.
Тя не си спомняше много за майка си, като оставим настрана тъжната жена, която й пееше приспивни песни в люлката. А може би си я спомняше като тъжна жена, защото сега изглеждаше такава - в чертите й се четеше някаква меланхолия. Прекрасна печална жена с кръстосани на гърдите ръце и разпиляна по възглавницата платиненоруса коса.
Искаше й се да разпита Корделия за майка си и кучето й, но тя явно вече се бе върнала в настоящето и Скайлър разбра, че няма да научи повече подробности за нея.
- Вечерята е в шест - каза баба й и напусна стаята.
- Да, Корделия - отвърна Скайлър.
Тя затвори очи, легна на леглото и се облегна на Бюти. Слънцето започваше да залязва. Баба й беше такава загадка... За пореден път Скайлър си пожела да е нормално момиче с нормално семейство. Изведнъж се почувства много самотна. Зачуди се дали не трябваше да каже на Оливър за онова, което й написа Джак. Досега никога не беше крила подобно нещо от него. Само че се притесняваше, че ще я нарече глупачка, задето се връзва на такива глупави шеги.
Изведнъж телефонът й изпиука. Номерът на Оливър се появи на екрана, сякаш той знаеше как се чувства в момента.
ЛИПСВАШ МИ, МИЛИЧКА.
Скайлър се усмихна. Може и да нямаше родители, но поне имаше един истински приятел.
ГЛАВА 9
Погребението на Аги Карондолет си беше истинско светско събитие. Семейството й беше много уважавано в Ню Йорк, а ненавременната й смърт беше истинска манна за таблоидите. ГИМНАЗИСТКА НАМЕРЕНА МЪРТВА В НОЩЕН КЛУБ. Родителите й потръпнаха, като видяха заглавията, но нямаше какво да направят. Този град беше обсебен от красотата, богатството и трагедията. А колкото по-големи бяха красотата, богатство и трагедията, толкова по-голямо бе заглавието. Тази сутрин цяла орда фотографи завардиха входа на училището, за да снимат скърбящата майка (гордата Слоун Карондолет, абитуриентка на годината за 1985) и разстроените й приятелки, сред които се открояваше примата на училището - Мими Форс.