При вида на фотографите Мими се зарадва, че се е спряла на костюм на „Диор“. Беше доста нагло да иска да й го приготвят за една нощ, но когато тя искаше нещо, неизбежно го получаваше. Костюмът беше от черен сатен със строга изчистена линия. Не носеше други бижута освен едно колие от оникс. Щеше да изглежда фантастично в утрешните вестници, а щипката трагичносг щеше да я направи още по-бляскава.
Местата в параклиса на „Дюшен“ бяха разпределени според статуса, точно както при модно шоу. Естествено, мястото на Мими беше на първия ред. От двете й страни седяха баща й и брат й, с които образуваше красиво трио. Майка й беше на тримесечно лифтингсафари в Африка (серия от пластични операции, замаскирани като сафари), така че не успя да се върне навреме и мястото й беше заето от Джина Дюпон, красива собственичка на художествена галерия и близка приятелка на баща й.
Мими знаеше, че Джина е една от любовниците му, но това изобщо не я притесняваше. Докато беше малка, се шокираше от безбройните извънбрачни връзки на родителите си, но когаго порасна, прие тези връзки такива, каквито бяха - необходими за церемония оскулор. Никой не можеше да съчетае в себе си всички роли. Целта на брака бе богатството да остане в рамките на семейството, да намериш подходящ партньор и да сключиш добра бизнес сделка. Накараха я да разбере, че някои потребности можеха да бъдат задоволени само извън семейството, че има неща, които и най-преданият партньор не би могъл да ти осигури.
Мими забеляза сенатор Люелин и семейството му да влизат през една странична врата. Втората майка на Блис носеше черна рокля с дълга до земята наметка от норка. Сенаторът носеше черен костюм със сако с двойно закопчаване, а Блис - черен пуловер от кашмир и тесен панталон тип „цигара“ на „Гучи“.
После Мими забеляза нещо странно. Сестрата на Блис беше облечена в бяло. Кой носи бяло на погребение? Но щом се огледа, забеляза, че половината присъстващи бяха в облечени в този цвят. Начело, на първия ред седеше дребна съсухрена жена, която Мими не познаваше. Оливър Хазард-Пери и родителите му минаха отпред, поздравиха белодрехата гарга и седнаха на задните редове.
Пристигна кметът, следван от губернатора и цялото му семейство. Всички бяха в общоприетите за такива случаи черни дрехи и седнаха зад баща й. Мими почувства странно облекчение. Всички от тяхната страна на залата бяха облечени в черно.
Беше доволна и от затворения ковчег. Не й се искаше да види отново този замръзнал писък на лицето на Аги. Не и в този живот. Но както и да е, всичко това беше една огромна грешка. Мими бе сигурна, че Старейшините ще намерят логично обяснение, някаква част от цикъла, която обяснява кръвозагубата. Аги не можеше да умре просто така. Както отбеляза баща й, тя вероятно изобщо не беше в този ковчег.
Службата започна и всички се изправиха на крака и запяха „По-близо до Тебе, Господи“. Мими вдигна поглед от молитвеника и с учудване видя, че Блис става от мястото си.
След като свещеникът привърши речта си, сестрата на Аги изнесе слово. Говориха и някои от другите ученици, включително Джак, който държа прочувствена реч. После службата бързо приключи и Мими последва семейството си навън.
Дребната белокоса матрона се доближи до баща й и го потупа леко по ръката. Имаше най-сините очи, които Мими беше виждала. Носеше безупречен костюм на „Шанел“ с цвят на слонова кост и няколко реда перли около сбръчканата си шия.
Чарлс Форс видимо се сепна. Мими никога не беше виждала баща си толкова смутен. Той беше сдържан, царствен мъж с прошарена коса и непреклонно държание на войник. Бремето на властта личеше в линиите, които набраздяваха лицето му. Говореше се, че Чарлс Форс е действителният лидер на Ню Йорк. Най-могъщият сред могъщите.
- Корделия - обърна се Чарлс към дъртофелницата, като леко се поклони. - Радвам се да те видя отново.
- Мина много време - каза тя с акцент на истинска севернячка.
Известно време Чарлс остана мълчалив.
- Ужасна загуба - каза най-после.
-Голямо нещастие - съгласи се тя. - Но то можеше да бъде предотвратено.
- Не съм сигурен за какво говориш - отвърна той видимо объркан.
- Знаеш не по-зле от мен, че трябваше да бъдат предупредени...
- Достатъчно. Не тук - каза той тихо, като я дръпна към себе си.
Мими наостри уши, за да чуе какво си говорят.
- Продължаваш да бягаш от истината. Все същият си си - арогантен и сляп...
- И докъде щяхме да стигнем, ако слушахме теб и бяхме посели страх? - запита той хладно. - Щяхме да се крием в пещерите като същински страхливци.
- Не, щяхме да гарантираме оцеляването ни. Вместо това сега сме още по-уязвими - отвърна Корделия, а дрезгавият й глас трепереше от гняв. - А вие им позволихте да се завърнат, да ни преследват. Ако имах нужната власт, ако Конклавът се беше вслушал в мен, в Теди...
- Но не го направи. Както винаги Конклавът избра мен да ръководя нещата. Но сега не е време да чоплим стари рани и обиди. Ти да не би... - поде Чарлс и се намръщи. -Не, няма значение. Мими, Джак, тръгваме.
- А, близнаците - усмихна се Корделия загадъчно. -Отново заедно.
Мими никак не харесваше начина, по който я гледаше дъртачката - сякаш знаеше абсолютно всичко за нея.
-Това е Корделия ван Алън - промърмори Чарлс. -Корделия, това са близнаците Бенджамин и Маделин.
- Приятно ми се да се запознаем - каза любезно Джак.
- И на мен също - изпуфтя Мими.
Корделия кимна самодоволно, после отново се обърна към Чарлс Форс и просъска гневно:
- Трябва да предупредиш всички! Налага се да сме бдителни! Все още има време. Все още можем да ги спрем, ако намериш сили да простиш. Габриела...
-Не ми говори за Габриела - прекъсна я той грубо. -Никога. Не искам никога повече да чувам името й. Особено от теб.
„Коя е Габриела?” - зачуди се Мими. Защо баща й изглеждаше толкова изнервен? Реакцията му към старицата я ядоса.
Погледът на Корделия омекна.
- Минаха петнайсет години. Не са ли достатъчно?
- Радвам се да те видя жива и здрава, Корделия. Приятен ден - осече Чарлс Форс.
Старата вещица се намръщи и си тръгна, без да каже нищо. Мими видя как Скайлър ван Алън я последва, поглеждайки смутено назад към тях, сякаш се срамуваше от действията на баба си. Така и трябва, помисли си Мими.
- Татко, коя беше тази? - попита тя, като забеляза уплахата на баща си.
- Корделия ван Алън - отвърна тежко той, сякаш това обясняваше всичко.
- Кой носи бяло на погребение?! - изерче тя и подигравателно сви уста.
- Черното е цветът на нощта. Истинският цвят на смъртта е бялото - отвърна Чарлс и погледна с тревога черния си костюм.
- Какво? Какво каза?
Той само поклати глава, потънал в размисъл.
Мими забеляза, че Джак тръгна след Скайлър и двамата си зашепнаха напрегнато. Това никак не й хареса. Нямаше никаква представа за каква се мисли тази и не й пукаше дали Комитетът я смята за подходящ член. Само че не харесваше начина, по който я гледаше Джак. Единственият човек, когото бе гледал по този начин, беше самата нея. А Мими искаше нещата да си останат така.