-Голямо нещастие - съгласи се тя. - Но то можеше да бъде предотвратено.
- Не съм сигурен за какво говориш - отвърна той видимо объркан.
- Знаеш не по-зле от мен, че трябваше да бъдат предупредени...
- Достатъчно. Не тук - каза той тихо, като я дръпна към себе си.
Мими наостри уши, за да чуе какво си говорят.
- Продължаваш да бягаш от истината. Все същият си си - арогантен и сляп...
- И докъде щяхме да стигнем, ако слушахме теб и бяхме посели страх? - запита той хладно. - Щяхме да се крием в пещерите като същински страхливци.
- Не, щяхме да гарантираме оцеляването ни. Вместо това сега сме още по-уязвими - отвърна Корделия, а дрезгавият й глас трепереше от гняв. - А вие им позволихте да се завърнат, да ни преследват. Ако имах нужната власт, ако Конклавът се беше вслушал в мен, в Теди...
- Но не го направи. Както винаги Конклавът избра мен да ръководя нещата. Но сега не е време да чоплим стари рани и обиди. Ти да не би... - поде Чарлс и се намръщи. -Не, няма значение. Мими, Джак, тръгваме.
- А, близнаците - усмихна се Корделия загадъчно. -Отново заедно.
Мими никак не харесваше начина, по който я гледаше дъртачката - сякаш знаеше абсолютно всичко за нея.
-Това е Корделия ван Алън - промърмори Чарлс. -Корделия, това са близнаците Бенджамин и Маделин.
- Приятно ми се да се запознаем - каза любезно Джак.
- И на мен също - изпуфтя Мими.
Корделия кимна самодоволно, после отново се обърна към Чарлс Форс и просъска гневно:
- Трябва да предупредиш всички! Налага се да сме бдителни! Все още има време. Все още можем да ги спрем, ако намериш сили да простиш. Габриела...
-Не ми говори за Габриела - прекъсна я той грубо. -Никога. Не искам никога повече да чувам името й. Особено от теб.
„Коя е Габриела?” - зачуди се Мими. Защо баща й изглеждаше толкова изнервен? Реакцията му към старицата я ядоса.
Погледът на Корделия омекна.
- Минаха петнайсет години. Не са ли достатъчно?
- Радвам се да те видя жива и здрава, Корделия. Приятен ден - осече Чарлс Форс.
Старата вещица се намръщи и си тръгна, без да каже нищо. Мими видя как Скайлър ван Алън я последва, поглеждайки смутено назад към тях, сякаш се срамуваше от действията на баба си. Така и трябва, помисли си Мими.
- Татко, коя беше тази? - попита тя, като забеляза уплахата на баща си.
- Корделия ван Алън - отвърна тежко той, сякаш това обясняваше всичко.
- Кой носи бяло на погребение?! - изерче тя и подигравателно сви уста.
- Черното е цветът на нощта. Истинският цвят на смъртта е бялото - отвърна Чарлс и погледна с тревога черния си костюм.
- Какво? Какво каза?
Той само поклати глава, потънал в размисъл.
Мими забеляза, че Джак тръгна след Скайлър и двамата си зашепнаха напрегнато. Това никак не й хареса. Нямаше никаква представа за каква се мисли тази и не й пукаше дали Комитетът я смята за подходящ член. Само че не харесваше начина, по който я гледаше Джак. Единственият човек, когото бе гледал по този начин, беше самата нея. А Мими искаше нещата да си останат така.
ГЛАВА 10
Блис не можа да издържи. Още по време на службата реши, че трябва да се махне оттам. Погребенията я ужасяваха. Единственото, на което бе присъствала досега, бе това на пралеля й и никой не беше особено тъжен. Дори можеше да се закълне, че чу родителите си да казват „Крайно време беше“ и „Доста време изтрая“. Пралеля й Гертруд доживя чак до сто и десет години и дори я показаха по едно телевизионно шоу, а когато Блис я посети в ранчото й ден преди да почине, старицата беше все така пъргава и енергична.
- Усещам, че ми е време, мила моя. Но с теб ще се срещнем отново - каза й тя.
За щастие Аги не беше положена в отворен ковчег, но въпреки това на Блис й прилошаваше при мисълта за трупа само на няколко метра от нея. Малко след като пристигнаха, тя успя да се измъкне от опеката на мащехата си, която беше твърде заета да поздравява останалите майки.
Докато се прокрадваше към изхода, видя, че Мими я гледа. Приятелката й вдигна въпросително вежда и Блис прошепна беззвучно „До тоалетната“. Почувства се глупаво, задето се налагаше да се оправдава така. Защо Мими я следеше така изкъсо, запита се тя на път за изхода. Беше по-лоша и от втората й майка и Блис започваше да се дразни. Точно когато се изнизваше през вратата, налетя на друг, който правеше същото.
Дилън носеше тесен, черен костюм, бяла риза и тънка вратовръзка.
- Отиваш ли някъде? - попита с усмивка той.
- Ами... вътре е много горещо - отвърна неуверено тя.
Той кимна. От онази вечер не бяха разговаряли изобщо.
Тя имаше намерение да го потърси, за да му се извини, че го игнорира вчера. Не че имаше за какво да се извинява. В крайна сметка те прекараха вечерта в разговори. Не бяха приятели или нещо такова. Не беше голяма работа.