Дилън подаде монета от десет цента под стъклото на гишето за билети.
- Два, моля - каза той с невинна усмивка.
Блис се ужаси. Погледна надписа - „Препоръчително дарение - 15 долара. Е, правилно - беше препоръчително, а не задължително. Касиерът им подаде билетите без коментар. Най-вероятно всеки ден срещаше такива хора.
- Била ли си някога в Храма на Дендера? - попита Дилън.
- Не - поклати глава Блис. - Какво е това?
- Спри за малко - каза той, а после обгърна нежно лицето й с ръце. - Затвори си очите.
- Защо? - засмя се тя.
- Просто го направи. Имай ми доверие.
Блис затвори очи и ги закри с ръка, а той я поведе. Тя вървеше колебливо. Направиха няколко резки завоя и Блис реши, че са в някакъв лабиринт. После се озоваха извън него и тя усети, че се намират насред огромно празно пространство.
- Отвори очи - прошепна Дилън.
Намираха се пред развалините на египетски храм. Сградата беше едновременно величествена и примитивна и ярко контрастираше с изчистените модерни линии на музея. Беше същинско чудо на изкуството. На Блис й се завиваше свят при мисълта как педантично са пренесли отделните части на храма и са ги сглобили така, че в крайна сметка той изглеждаше като у дома си в манхатънския музей.
- Господи!
- Нали? - възкликна Дилън с блеснали очи.
Блис премигна, за да спре напиращите сълзи. Това беше най-романтичното нещо, което някой бе правил за нея.
Той я погледна в очите и наведе глава към устните й. Блис примигна, сърцето й биеше лудо, тялото й отмаля. Вдигна лице в очакване да я целуне. Дилън изглеждаше нежен, изпълнен с надежда, трогателно уязвим заради начина, по който избягваше погледа й.
Устните им се срещнаха.
И точно тогава се случи всичко.
Светът стана сив. Беше в кожата си, а сякаш не беше. Залата изведнъж като че ли се сви. Светът се смаляваше. Четирите стени на храма сякаш образуваха едно цяло. Тя беше в пустинята. Усещаше дразненето на пясъка върху езика си, горещото слънце по кожата си. От портите на храма излетяха хиляди скарабеи, черни и блестящи. И в този момент тя започна да пищи.
ГЛАВА 11
На път за кабинета на д-р Пат Скайлър продължаваше да си мисли за това, което й каза Джак след погребението на Аги. Кабинетът на лекарката беше боядисан в бяло и се помещаваше в кула от хром и стъкло на Пето Авеню. Беше я попитал защо е игнорирала написаното от него, а тя отвърна, че го е помислила за шега.
- Смяташ, че смъртта на Аги е повод за шеги? - попита я смаяно той.
Тя се канеше да отрече, но баба й я извика и се наложи да си тръгне. Не успяваше да изтрие от ума си изражението на лицето му - сякаш дълбоко го е разочаровала. Не можеше да си обясни защо той има такова въздействие върху нея. Някаква кльощава жена с яка от лисица я гледаше недружелюбно. Скайлър предизвикателно издържа погледа й.
Корделия много настояваше Скайлър да посети д-р Пат. Тя беше дерматолог, един от най-известните. Кабинетът и чакалнята й приличаха повече на хотел в Маями, отколкото на обикновени лекарски помещения. Всичко беше бяло - килимите, стените, масите, кожените канапета. Д-р Пат беше лекар на всички от висшето общество - дизайнери, звезди, политици. По стените висяха снимки с автографи на фотомодели и актриси.
Скайлър прогони Джак от мислите си и запрелиства едно лъскаво списание, когато внезапно вратата се отвори и отвътре излезе Мими Форс.
- Ти пък какво правиш тук? - попита презрително тя.
Беше се преоблякла и вместо черната си рокля от „Диор“ носеше „по-обикновено” облекло - дънки за четири хиляди долара на „Апо” с платинени нитове и диамантено копче, къс пуловер на „Мартин Ситбън” и високи ботуши с тънки токчета на „Джими Чу”.
- Седя си - отвърна Скайлър, макар да беше ясно, че въпросът на Мими е реторичен. - Какво ти е на лицето?
Мими я изгледа кръвнишки. Цялото й лице беше покрито с кървави точици. Току-що се беше подложила на лазерен пилинг и кожата й беше разранена. Така не се виждаха сините вени, които започваха да прозират около очите й.
- Не е твоя работа.
Скайлър сви рамене, а Мими си тръгна, затръшвайки вратата след себе си.
Няколко минути по-късно сестрата извика Скайлър в манипулационната, измери теглото и кръвното й налягане, след което я помоли да облече болнична нощница. Скайлър надяна дрехата и изчака още няколко минути да дойде лекарката.
Д-р Пат беше строга жена с посивяла коса, която погледна Скайлър и вместо поздрав й каза: