- Много си слаба.
Скайлър кимна. За нея не беше важно какво яде. Можеше да живее само на шоколад и пържени картофи, без да качи нито грам. Така беше от дете. Оливър винаги се чудеше.
- Като гледам как ядеш, би трябвало да си колкото палатка - казваше често той.
Д-р Пат огледа мълчаливо начина, по който се преплитаха линиите по ръцете й.
- Чувстваш ли се захмаяна?
- Понякога - кимна Скайлър.
- А случва ли се да не можеш да си спомниш къде си или къде си била преди малко?
- А-ха.
- Случва ли ти се да мислиш, че сънуваш, но да не е така?
-Не съм сигурна какво имате предвид - намуси се Скайлър.
- На колко години си?
- На петнайсет.
- Точно навреме значи - промърмори д-р Пат. - Но без проблясъци на спомени. Странно.
- Моля?
Изведнъж се сети за онази вечер пред „Банката“. Оливър беше отишъл да вземе питиета, а тя тръгна към дамската тоалетна. Щом зави зад ъгъла, налетя на някакъв странен мъж. Видя го само за миг - висок, с широки рамене и черен костюм. Дори в мрака зърна блясъка в сивите му очи. После изведнъж изчезна и остана само празната стена. У него имаше нещо древно и далечно, но в същото време й изглеждаше познат. Не знаеше дали това ще е от интерес за д-р Пат, затова не го спомена.
Лекарката взе бланка за рецепта.
- Изписвам ти един крем, с който да прикриваш вените си, но да знаеш, че няма за какво да се притесняваш. Ще се видим пак напролет.
- Защо? Какво ще стане напролет?
Но лекарката не й отговори.
Скайлър напусна кабинета с повече въпроси, отколкото отговори.
Когато се чувстваше потисната, Мими отиваше на шопинг. Това беше обичайната й реакция при всяко по-голямо емоционално напрежение. Тъжна или щастлива, депресирана или триумфираща, тя можеше да бъде открита само на едно място. Изхвърча от кабинета на д-р Пат и тръгна към „Барнис“. Мими обожаваше „Барнис“. За нея това беше мястото, където нищо лошо не можеше да й се случи. Обичаше изчистената линия на щандовете за козметика и парфюмерия, белите красиви рафтове, светлите дървени етажерки и стъклените витрини, на които бяха изложени бижута от малка италианска колекция. Всичко беше толкова чисто, модерно и съвършено.
Този магазин беше отличен антидот за всичко, което й се случи. Аги беше мъртва и това я плашеше най-много. Смъртта й означаваше, че Комитетът крие нещо от тях. Не й се искаше да разпитва Старейшините, но я подлудяваше фактът, че баща й не й даваше никакви отговори.
А сега тази Ван Алън с откачената си баба се появи при д-р Пат. Имаше нещо в това момиче, което никак не й харесваше, и то не само защото Джак явно се интересуваше от нея. Когато ги видя заедно, изпита силно отвращение. Искаше да прогони това чувство на гадене. Искаше брат й да престане да се движи с разни парцаливи ученички като Скайлър ван Алън. Какво му ставаше?
Една жена в лъскав костюм се доближи до Мими.
- Искате ли да разгледате нещата, които съм заделила за вас, г-це Форс?
Мими кимна и последва личната си асистентка по пазаруване до частната пробна, запазена само за ВИП-посетители и знаменитости. Помещението беше кръгло, с велурени канапета, малък бар и малка масичка за напитки и неща за хапване. В средата имаше щендер с дрехите, които асистентката й беше избрала специално за нея.
Тя си взе ягода с шоколадова глазура от един поднос и бавно я задъвка, докато оглеждаше дрехите. Вече беше подновила есенния си гардероб, но не пречеше да провери дали не е пропуснала нещо модно. Погали една златиста бална рокля „Ланвин“, късо яке на „Прада“ и коктейлна рокля с флорални мотиви на „Дерек Лам“.
- Ще взема тези - каза Мими. - А какво имаме тук? - изрече тя, като видя една дреха от шифон.
Понесе роклите към пробната и няколко минути по-късно се показа, облечена в умопомрачителна леопардова рокля на „Роберто Кавали“. Огледа се в огледалото. Дълбокото тясно деколте достигаше чак до пъпа и разкриваше бледата й кожа с цвят на слонова кост.
- Белисима!
Мими вдигна очи. Срещу нея стоеше красив италианец, чиито очи не се откъсваха от деколтето й.
Тя се прикри с ръце и му обърна гръб. Дългият цип стигаше чак до кръста й и разкриваше част от черната й прашка.
- Ще ме закопчаете ли?
Мъжът се доближи и пъхна пръст под каишката на прашката и се заигра с дантелената материя. Кожата й настръхна от допира му. Той погали сърповидната извивка на гърба й и спря точно в долната част на ханша.
Усмихна й се сладострастно в огледалото, а тя му отвърна. Изглеждаше малко над двайсетгодишен, най-много двайсет и три. На китката му блестеше златен часовник „Патек Филип“. Разпозна го от светските хроники на вестниците - известен манхатънски плейбой, за който се говореше, че е докарал половината момичета от хайлайфа до психотерапия.