- Такава рокля не е за тук - каза той и бавно вдигна ципа.
Мими отстъпи леко назад и погледна надолу: дрехата едва покриваше зърната й. Кройката разкриваше гърдите й и отстрани.
-Тогава да идем някъде другаде - предложи Мими и очите й проблеснаха опасно.
Усещаше кръвта във вените му и мислено вкуси сочната пулпа. Нищо чудно, че напоследък се чувстваше раздразнителна и слаба - при всичкия стрес около смъртта на Аги не й бе останало време за ново момче.
Според някои не е много разумно младо момиче да се качва в ламборгинито на непознат мъж. Мими обаче се настани на предната седалка и се усмихна на себе си. Покупките й от „Барнис“ бяха грижливо прибрани в багажника на колата. Все още беше с роклята на „Роберто Кавали“.
Той включи двигателя, натисна газта и жълтата спортна кола рязко потегли към Мадисън Авеню. Изгледа я хищно, протегна дясната си ръка през облегалката зад нея и я отпусна тежко на рамото й.
Вместо да протестира, Мими придърпа ръката му надолу към деколтето си. Почувства се опиянена, когато той стисна гърдите й през тънкия плат, а с другата ръка сръчно управляваше автомобила през трафика.
- Така добре ли е? - попита той със силен италиански акцент.
- Много добре - отвърна тя и бавно облиза устни.
Той нямаше никаква представа какво го чака.
ГЛАВА 12
- Разкажи ми отново какво се случи.
Блис седеше на бялото кожено канапе в кабинета на д-р Пат. Родителите й бяха записали час, след като тя ги събуди през нощта с ужасяващи писъци.
- Вчера си била в храма - подсказа й д-р Пат.
-Да, в египетското крило на музея. Той махна ръце от очите ми и видях храма.
Блис не беше много наясно що за лекар е тази доктор Пат. Кабинетът й беше като на дерматолог, но бе видяла няколко бременни жени да минават на ултразвук в другите стаи.
- Така, това вече го спомена.
- И после... - Тя се изчерви. - Мисля, че той се канеше да ме целуне. Всъщност той май наистина ме целуна, но после... не знам, причерня ми и съм изгубила съзнание. Следващото, което помня, е, че се разхождахме с него в американското крило и разглеждахме мебели.
- Това ли е всичко, което си спомняш?
- Спомням си писъци.
- Пищяла си?
- Не, някой друг пищеше. Чуваше се някъде отдалеч.
Тя огледа кабинета на д-р Пат. Беше най-белият и най-чистият, който бе виждала. Дори медицинските инструменти блестяха, изкусно подредени в кутии от италианско стъкло.
- Разкажи ми.
Блис се изчерви. Не искаше да разкрие онова, което я тревожеше най-много. И без това родителите й я мислеха за луда. Ами ако и д-р Пат си помисли същото?
-Ами беше много странно. Изведнъж се озовах пред храма, който беше цял. В Египет, имам предвид. Слънцето блестеше много ярко, а храмът не беше разрушен. Беше си съвсем цял. И аз бях там. Все едно съм влязла в някой филм.
Изведнъж д-р Пат се усмихна. Беше толкова неочаквано, че неволно Блис й отвърна с широка усмивка.
- Знам, че звучи налудничаво, но имах чувството, че съм се върнала назад във времето.
Сега лекарката определено изглеждаше радостна. Затвори бележника си и го бутна настрани.
- Това, което преживяваш, е напълно нормално.
- Така ли?
- Нарича се синдром на регенерация на паметта.
- Какво е това?
Д-р Пат заобяснява надълго и нашироко феномена на когнитивното клетъчно реструктуриране, някакъв катаклизъм в мозъка, който предизвиква пренасяне в друга епоха. Блис не разбра нищо от думите й.
- Това е нещо като дежа вю. Може да се случи на всеки.
- Предполагам. Значи не съм луда? И на други хора се е случвало?
- Е, не на всички. На някои... специални хора. Трябвало е да разкажеш на родителите си по-рано. Имаш среща с Комитета в понеделник, нали така?
Откъде знаеше д-р Пат за Комитета?
Блис кимна.
- Там ще ти обяснят всичко. Сега не се притеснявай и не го мисли.
- Значи нищо ми няма?
- Абсолютно нищо.
По-късно същата нощ Блис се събуди с адско главоболие. „Къде съм?” - запита се тя. Чувстваше се така, сякаш я бе блъснал камион. Тялото й беше тежко, сякаш бе прогизнало, главата й бе замаяна. Погледна към часовника на леглото си. Светещите цифри показваха 23:49.
Изправи се с усилие. Сложи ръка на челото си и усети, че гори. Главата й пулсираше безмилостно. Стомахът й беше болезнено свит.
Глад.
Стъпи на пода и с мъка се изправи. Идеята се оказа лоша. Чувстваше се замаяна и слаба. Хвана се за една от подпорите на леглото и се пресегна да светне лампата. Но преди да е стигнала ключа, стаята се озари от силна светлина. Всичко си беше точно както го беше оставила - дебелото писмо от Комитета и формулярите, разпръснати по бюрото, тетрадката по немски, отворена на същата страница, моливите, старателно подредени в кутията, магнита за хладилник, който й бяха подарили приятели от Тексас, снимката на семейството й пред Сената, когато баща й положи клетва за сенатор.