Тя избърса очи и приглади къдриците си, за които беше сигурна, че стърчат във всички посоки.
Глад.
Болката бе някак тъмна и непреодолима. Физическа болка. Беше нещо ново. Д-р Пат не й спомена нищо за това. Тя се хвана за корема и усети, че й се гади. Излезе и тръгна по тъмния коридор, следвайки слабата светлина откъм кухнята.
Под мъждивата светлина мебелите от неръждаема стомана придаваха на кухнята суров вид. Блис виждаше отражението си във всички повърхности - високо, кльощаво момиче с разрошена коса и мрачно изражение.
Тя отвори вратата на хладилника. В редичка бяха подредени шишета вода с витамини, минерална вода „Сан Пелегрино“ и шампанско „Вьов Клико“. Отвори чекмеджетата. Свежи плодове, нарязани и сложени в кутии. Плодово кисело мляко. Наполовина изяден грейпфрут, увит в прозрачно фолио. Няколко бели кутии с остатъци от китайска храна.
Нищо не я изкуши.
Глаааад.
Намери каквото й трябваше в средното чекмедже. Половин килограм сурово месо за хамбургери. Извади го и разкъса кафявата опаковка. Месо. Навря лицето си в огромното парче и заръфа лакомо, така че по брадичката й закапа кръв. Погълна го почти цяло.
- Какво правиш?
Блис замръзна.
Сестра й Джордан стоеше на вратата по розова пижама и я гледаше.
- Всичко е наред, Джордан.
Боби-Ан ненадейно се появи от сенките. Пушеше цигара в ъгъла на стаята. Издиша и около устата й се образува кълбо дим.
- Отивай си в леглото.
Блис върна парчето месо обратно в чекмеджето, после избърса устните си със салфетка.
- Не знам какво ми стана, просто бях много гладна.
- Разбира се, мила моя - каза Боби-Ан, сякаш е най-нормалното нещо на света да завариш дъщеря си да яде сурово месо от хладилника в три през нощта. - Във второто чекмедже има няколко парчета филе, в случай, че си още гладна.
След тези думи Боби-Ан й пожела лека нощ. Блис се зачуди за миг дали светът не се е побъркал. Д-р Пат й каза, че онова пътуване през времето, отделянето на тялото й е било съвсем нормално. Втората й майка я завари с окърва-вена уста насред кухнята посред нощ и дори не й трепна окото. Замисли се за миг, после извади и другия пакет месо и изяде и него.
Туберкулоза. Симптомите включват висока температура, припадъци, замаяност, кашлица с кръв и течност в дробовете. В ранните години на колонията в Плимут туберкулозата е отнела живота на много хора. Някои са умирали напълно обезкръвени. Според някои теории бактериалната инфекция разрушава тромбоцитите, водейки до абсорбация на кръвта в тялото, така че то изглежда, сякаш всичката му кръв е източена.
ГЛАВА 13
На следващия ден отново всички ученици бяха свикани в параклиса, но не по толкова трагичен повод - щяха да говорят за бъдещите кариери на възпитаниците. Дори ненавременната кончина на една от ученичките не можеше да промени строгия график на училището.
Част от философията на „Дюшен“ беше да разкрие на възпитаниците си различни пътища за професионално развитие. Лекции им бяха изнесли сърдечен хирург, редактор на престижно списание, изпълнителният директор на компания от първите 500 на „Форчън“, известен кинорежисьор. Повечето лектори бяха възпитаници на „Дюшен“ или родители на деца, учещи тук.
Повечето ученици бяха доволни от деветдесетминутното прекъсване на часовете, през което можеха да дремят на задните скамейки - далеч по-удобно, отколкото да клюмат в час.
- Днес имаме много специален гост - обяви деканът. -Представям ви Линда Фарнсуорт от „Фарнсуорт Моделс“. Последваха бурни аплодисменти.
„Фарнсуорт Моделс“ беше най-голямото име в модната индустрия. Появата им в „Дюшен“ за двата дни в годината, посветени на кариерното развитие, бе повод да попълнят редиците си от модели. Колкото и неуместно да изглеждаше, гимназията безспорно захранваше модния бранш в града. Ученичките кълчеха бедра в редица клипове, дефилираха в „Браянт Парк“, участваха в телевизионни реклами и висяха на билбордове. Много от тях се снимаха за каталозите на „Джей Крю“ и „Абъркромби & Фич“. Типът момичета в „Дюшен“ бяха по-търсени от всякога - високи, слаби, руси, аристократични и с типично американско излъчване.