И все пак, колкото и да й беше неприятно да го признае, той имаше право. За нея самата беше пълна загадка защо й оказват подобна чест. Спомни си колко доволна изглеждаше баба й, когато получи дебелия бял плик. Корделия я беше погледнала по същия преценяващ начин, както когато за пръв път видя сините линии по ръцете й. Сякаш се гордееше с нея.
Не беше споменавала за това на Оливър, защото явно той не бе получил покана - не би скрил подобно нещо от нея. Стори й се странно, че не са го поканили, като се имаше предвид, че семейството му притежаваше половината Горен Ийст Сайд и окръга.
- Да, и какво? Смешно ли ти се вижда?
Чертите му се напрегнаха и той отново се намръщи.
- И не си ми казала? Направо не мога да те позная - каза Оливър, обърна се и си тръгна.
Тя стоеше и гледаше как той се отдалечава. Всяка крачка, която правеше, показваше огромната пропаст, отворила се между тях. Той беше най-добрият й приятел, човекът, на когото имаше най-голямо доверие в целия свят. Как можеше да й се сърди толкова за това, че се е присъединила към някакъв скапан клуб? Но тя се досещаше за истинската причина за гнева му. Досега бяха правили всичко заедно, а изведнъж нея я канят в Комитета, а него - не. Пътищата им внезапно се бяха разделили. Колко глупаво, помисли си Скайлър. Щеше да отиде на първата среща само защото баба й настояваше, а после щеше да се откаже от членството. Нищо, свързано с този комитет, не я интересуваше.
ГЛАВА 19
Мими гледаше развеселено уплашените новобранци.
Спомни си как миналата година тя самата беше на тяхно място и си мислеше, че са тук, за да планират годишния бал (музика, декори, покани). Естествено, Джак беше наясно, че нещо се подготвя, той никога нищо не пропускаше. Явно някои имаха по-добра представа какво става с тях.
По онова време и тя имаше проблясъци - спомените изникваха в съзнанието й без предупреждение. Веднъж, докато беше в Мартас Винярд, се видя пред някаква ферма, облечена в отвратителна рокля от сукно - колкото и невероятно да й се струваше. На един тест по френски пък, за който не беше учила, се оказа, че владее езика перфектно и получи отличен.
Докато се усмихваше при спомена, в стаята влязоха членовете на Конклава; токчетата на обувките им „Маноло Бланик“ затракаха леко по мраморния под. Сред тях беше и майка й. Настъпи тишина. Жените си кимаха една на друга и махаха весело на децата си.
Залата „Джеферсън“ се намираше в предната част на къщата и беше обзаведена в неокласическия стил „Монтичело“ в памет на третия президент. Таванът беше висок и сводест като на катедрала. По стените имаше няколко портрета на английския художник Гейнсбъро, а в средата беше разположена огромна кръгла маса, около която седяха новите членове. Едни гледаха отегчено, а други - уплашено. Мими не познаваше всички, понеже някои бяха от други училища. Боже, колко бяха грозни униформите на „Найтингейл“. Членовете на Младшия комитет седяха на чиновете, подпираха се на прозорците или просто чакаха със скръстени ръце. Поне този път брат й Джак ги бе удостоил с присъствието си.
Значи Старейшините все пак бяха решили да включат онова момиче Ван Алън. Странно. Мими нямаше спомен за нея от миналото си, дори от Плимут. А трябваше да е била там някъде; щеше да се разрови в подсъзнанието си. За всеки от останалите присъстващи имаше спомен какъв е бил в миналото. Кейти Шеридан например винаги й е била приятелка - двете бяха дебютирали заедно в обществото през 1850 г. Лиси Харис пък й беше шаферка на сватбата в Нюпорт година по-късно. Но за Скайлър не си спомняше нищо.
Що се отнася до Джак, с него бяха заедно от цяла вечност. Той беше единственият човек, чието лице виждаше неизменно, който я очакваше при всяко следващо прераждане. Ако медитираше редовно, може би щеше да успее да достигне най-дълбоки пластове на миналото си, чак до самото им създаване в Древен Египет преди Големия потоп.
Напред излезе госпожа Присила Дюпон, която редовно присъстваше в светските хроники на вестниците. Тя стоеше зад много от културните институции в Ню Йорк. Подобно на жените зад нея, тя беше естествено слаба, с къса коса и гладко лице. Облечена в елегантен черен костюм на „Каролина Херера“, тя излъчваше строгост.
Като председател на Комитета и главен настоятел, тя откри събранието.
- Добре дошли на първата тазгодишна среща на Нюйоркския комитет по кръводаряване - започна тя и се усмихна. - Много се гордеем с всеки един от вас.
Мими пропусна край ушите си обичайните приказки за гражданския дълг и задължаващото благородство, за редицата дейностите, които Комитетът организираше в полза на общността. Годишният бал например спомагаше за набирането на солидни средства за програми, свързани с кръвните изследвания, посветени на борбата с болести като СПИН и хемофилия. Комитетът беше открил болници и изследователски институти, беше подпомогнал финансово изследванията на стволови клетки, както и други медицински проекти.