Прииска й се Оливър да беше тук, за да види всичко това.
- Виждали ли сте Джак? Джак Форс? - питаше тя по пътя си.
Някои й казваха, че тъкмо си е тръгнал, че е на друг етаж или че тъкмо е пристигнал. Изглежда, беше едновременно навсякъде и никъде. Най-после го намери седнал на пода в една празна стая, където свиреше тихо на китара. На долния етаж се вихреше купонът на годината, а Джак предпочиташе тишината тук.
- Скайлър? - каза той, без да вдига поглед към нея.
Ето че най-после го намери. Всички чувства, които досега беше потискала, избиха на повърхността. Трепереше и беше толкова уплашена, че дори не обърна внимание на това, че той бе доловил присъствието й чисто интуитивно. Очите й бяха разширени и изпълнени със страх. Без да се колебае, тя хукна към него и седна на леглото. Той я прегърна покровителствено през рамото.
- Какво има?
- Днес бях на фотосесия и след това си тръгнах сама. И тогава... не мога да си спомня точно...
Думите и образите й се губеха. В онзи момент те бяха като прогорени в мозъка й, а сега тя се луташе, търсеше ги. Вкопчи се в нишките на паметта си... За малко да я сполети нещо ужасно, но какво? С какви думи да изрази случилото се и защо паметта й изневеряваше?
- Нападнаха ме - насили се най-после да каже.
- Какво? - Той разтърси раменете йия придърпа по-близо до себе си. - Кой? Разкажи ми.
- Не си спомням. То изчезна, но... беше нещо много силно, не можах да го спра. С червени... червени очи... зъби... искаше да ме захапе... тук - завърши тя и посочи врата си. - Усетих го дълбоко във вените си... но виж, нямам никакви видими белези. Не разбирам, как е възможно?
Джак се намръщи.
- Ще ти кажа нещо. Нещо важно.
Скайлър кимна.
- Нещо ни преследва. Преследва синьокръвни. Досега не бях напълно сигурен, но вече съм.
- Как така ни преследва? Не трябва ли да е обратното? Не сме ли ние тези, от които всички трябва да се страхуват?
Джак поклати глава.
- Знам, че звучи нелогично.
- Но нали от Комитета казаха, че не можем да бъдем убити...
- Именно - прекъсна я той. - Те винаги са ни казвали, че ще живеем вечно, че не можем да бъдем убити, че сме неуязвими, че нищо не може да ни стане.
- Да, така казват.
- И са прави. Аз лично пробвах.
- Какво си пробвал?
-Скочих под влака. Прерязах си вените. Аз бях онзи, който падна от прозореца на библиотеката миналата година.
Скайлър си спомни слуховете за този случай - как някакво момче скочило от третия етаж. Но тогава не повярва. Никой не може да падне от такава височина и да оцелее.
- Защо?
- За да проверя дали ни казват истината.
- Можеше да умреш!
- Не, не можах. От Комитета са били прави.
- Онази вечер... онази вечер пред „Блок 122“, таксито наистина те блъсна, нали?
- Но не ми стана нищо.
Скайлър кимна. Беше го видяла да пада под гумите на колата. Трябваше да е мъртъв, но той се появи на тротоара невредим. Тогава реши, че е била уморена, че й се привижда. Но всичко е било истина.
- Скайлър, слушай ме. Нищо не може да ни нарани освен...
- Освен?
Не знам! - Той сви ръце в юмруци от отчаяние. - Но нещо ни преследва. От Комитета не ни казват всичко.
Джак й разказа, че преди първата среща старшите членове решили да не казват на новите членове за опасността. Вместо да предупредят всички, предпочели да ги оставят в неведение. Като за начало щели да научат за способностите си и това било достатъчно. Нямало смисъл да се вдига излишна тревога. Той обаче знаеше, че те крият някаква тайна.
- Мисля, че е нещо, което вече се е случвало в миналото. Нещо, свързано с Плимут, когато първоначално сме дошли тук. Опитах се да го изровя от спомените си от предишни прераждания, но паметта ми е като блокирана. Когато се напрегна, се сещам само за една дума. Едно послание, заковано на едно дърво насред пусто поле. Една-единствена дума - Кроатан.
- Какво е това? - попита Скайлър, потрепвайки от ужас.
- Нямам представа - отвърна Джак и поклати глава. -Дори не знам какво значи. Може да е какво ли не. Може да е място, не съм сигурен. Но смятам, че е свързано с онова, което крият от нас. Свързано е със силата да убиват синьокръвни.
- Но откъде знаеш? Как можеш да си сигурен?
- Защото, както ти казах, Аги беше убита - каза той и впери поглед в дълбоките й сини очи.
- И какво от това?
- Аги беше вампир.
Скайлър ахна. Разбира се! Затова беше толкова разстроена на погребението. Някак си е знаела, че Аги е една от тях.
- Тя никога няма да се върне. Няма я вече. Цялата й кръв е била източена от тялото. Всичките й спомени, съществувания, душата й вече ги няма. Нещо ги е изпило, както ние пием кръвта на червенокръвните. Била е изконсумирана.