- Ела с мен - каза той.
Двамата заслизаха по стълбите, които се извиваха като безкрайна спирала. Докато стигнат до дъното, Скайлър беше останала без дъх.
Там имаше друга врата, още по-величествена от първата, направена от злато, абанос и платина. INGREDIOR PERCIPIO ANIMUS, гласеше надписът - „Влез и ще се сдобиеш със знание“.
Оливър извади от портфейла си златен ключ и отключи вратата.
- Къде сме? Какво е това? - полита Скайлър и пристъпи несигурно в стаята.
Беше библиотека - огромна зала, миришеща на прах и пергамент, с рафтове, които достигаха двайсет метра височина, и лабиринт от лавици. Беше добре осветено, имаше ръчно тъкани килими и елегантни настолни лампи. Изглеждаше доста уютно.
Няколко души седяха на бюрата и вдигнаха погледи, щом те влязоха. Оливър се поклони леко и я поведе към едно отделение.
- Това е историческото хранилище. Ние имаме за задача да го пазим.
- Кои „ние“ ?
Той сложи пръст на устните си и я заведе до едно малко паянтово писалище в дъното на стаята. На него имаше включен лаптоп, няколко снимки в рамка и цяла купчина бележки. Оливър затърси нещо на лавицата над бюрото и се зарадва, като намери някаква стара прокъсана книга. Издуха праха от корицата, отгърна на първата страница и я показа на Скайлър. Там беше нарисувано родословно дърво: в средата стоеше името Ван Алън, а до него с малки букви - Хазард-Пери.
- Какво е това?
- Показва как сме свързани - обясни Оливър. - Това е родословно дърво, но не сме роднини, не се притеснявай.
- Какво искаш да кажеш? - попита тя, все още объркана, че под нощния клуб има тайна библиотека.
- Семейството ми служи на твоето от векове.
- Я пак?
- Аз съм „помощник“, какго и всички в семейството ми. Открай време се грижим за синьокръвните. Работим като лекари, адвокати, счетоводители, финансисти. Служим на Ван Алън от 1700 година. Нали познаваш д-р Пат? Тя ми е леля.
- Какво имаш предвид под служим? Твоето семейство е много по-богато от моето.
- Случайно стечение на обстоятелствата. Предложихме да разрешим финансовите ви проблеми, но баба ти категорично отказа. Времената се промениха, каза тя.
- Какво искаш да кажеш с това, че си ни помощник?
- Работата ни е да ви служим. Не всички хора са донори.
- Нима знаеш за донорите?
Тя отново погледна страницата с родословното си дърво и разпозна имената на няколко свои роднини по майчина линия.
- Знам достатъчно.
- Но защо не си ми казал нищо досега?
- Нямам право.
- Как така ти знаеш какъв си, а аз не знаех каква съм?
- Идея си нямам. Винаги е било така. Да си помощник, е нещо, което се предава по наследство, учи се, а заучаването става по-лесно, когато човек е още дете. Трябва да пазим тайната на синьокръвните, да ги защитаваме и да им помагаме. Това са много стари традиции и в днешно време само някои от семействата държат помощници. Аз съм един от последните.
- Но защо?
- Кой знае? Повечето синьокръвни се грижат сами за себе си. Явно не сме им нужни вече. Не разчитат на помощта на червенокръвните, а предпочитат да ги контролират.
При едно от бюрата настана суматоха и те се обърнаха да видят какво става. Една разгневена жена с къса руса коса се караше на разтреперан прегърбен библиотекар.
- Какво има?
- Андерс пак си го отнася. Госпожа Дюпон никак не е доволна от начина, по който върви проучването му.
Скайлър разпозна величествената фигура на председателката на Комитета.
- А кой е Андерс?
- Библиотекарят. Всички, които работят тук, са червенокръвни, помощници, които вече не служат на никое семейство.
Скайлър забеляза как синьокръвните командват работещите в библиотеката и за момент се засрами, че е една от тях. Къде отиде обикновената учтивост?
- И на теб ли ти говорят по този начин?
- Твоето семейство - не - отвърна Оливър и се изчерви. - Но както казах, повечето синьокръвни са враждебно настроени и дори смятат, че не трябва да ни има, нито да знаем за тях. Само че никой от тях не иска да поеме Хранилището. Никой не го е грижа особено за някакви старинни книги.
- А тя какво въобще прави тук? - зачуди се Скайлър, докато гледаше как госпожа Дюпон изучава някакви документи, донесени от нейния помощник.
- Тук се събират Старейшините. Ръководителите, нали знаеш? Срещат се тук, в залата зад библиотеката.
- Откога знаеш? За мен, искам да кажа.
Скайлър погледна отново към бюрото - там имаше снимка на тях двамата от миналото лято. Оливър беше присвил очи срещу слънцето, лицето му беше зачервено. Имаше тен, косата му бе станала златисторуса. За сметка на това Скайлър изглеждаше смутена, лицето й беше бледо под огромната провиснала сламена шапка, на носа й имаше бяло петно слънцезащитен крем. Изглеждаха толкова малки, макар че оттогава бяха минали само няколко месеца. Миналото лято бяха просто деца, които очакваха с нежелание началото на учебната година. Прекараха ваканцията в забавления - плаваха с лодка, палеха огън на плажа. Сега й се струваше, че е било преди цяла вечност.