- Знам, откакто съм се родил. Аз съм зачислен към теб.
- Зачислен?
- Доколкото знам, още при раждането си всеки представител на вампирско семейство получава помощник. Аз съм с два месеца по-малък от теб. Може да се каже дори, че ти си причината да бъда роден. Аз те потърсих. Помниш ли?
Скайлър се замисли и си спомни как той се навърташе около нея и се опитваше да се сприятелят, а в началото тя се дърпаше. Винаги сядаше до нея в клас, задаваше й въпроси и накрая във втори клас, когато си поделиха онзи скапан сандвич, станаха приятели.
- И какво точно правиш?
- Помагам ти. Насочвам те в правилната посока, показвам ти как да използваш силите си, за да ги откриеш сама. Помниш ли онази вечер в „Банката”, когато ти казвах да мислиш позитивно и всичко ще се оправи?
Тя кимна. Стана точно както той предположи и тя му разказа как е използвала същия подход, за да влезе тази вечер.
- Безценно! - засмя се той. - Искаше ми се да го бях видял.
Тя се усмихна кисело.
- Е, на срещата в Комитета ни казаха, че е възможно да контролираш ума на другите.
- Но само някои вампири го могат.
- Едно не мога да разбера. Щом тук долу има хранилище, защо толкова се притесняваше, че няма да ни пуснат? Сигурно има и друг вход?
Оливър кимна.
- Да, има. През „Блок 122”. Точно затова имат заповед да допускат само членове - тоест само синьокръвни и техните придружители. Можех да вляза оттам, аз съм един от малкото, които имат пропуск, макар да съм прост червенокръвен. Само че мразя онова място.
Тя му кимна да продължи.
Дълго време сградата на „Банката“ беше празна. Няколко съседи и бездомници обаче забелязали хора да влизат, но да не излизат. Затова, за да отхвърлят подозренията, решили да дадат горните етажи под наем. Пръв проявил интерес собственикът на този клуб и от Комитета толкова харесали идеята, че решили да отворят друг в съседство, но частен, разбира се.
Скайлър се опитваше да асимилира всичко - частния нощен клуб, Комитета - всичко напълно отговаряше на това, което знаеше до момента за синьокръвните. Те предпочитаха да се движат сред свои. Все още я притесняваше обяснението на Оливър за тяхното приятелство. Нямаше как да не си спомни, че той винаги й даваше пари назаем и въпреки че тя никога нямаше достатъчно да му ги върне, той не повдигаше въпроса. Дали всичко това беше част от задачата му? Къде свършваха задълженията и започваше приятелството?
- Значи ти реално не си най-добрият ми приятел, а нещо като бавачка?
Оливър се засмя и прокара пръсти през косата си.
- Можеш да ме наричаш както искаш. Просто знай, че не е толкова лесно да се отървеш от мен.
- Тогава защо се ядоса така, щом научи за Комитета?
- Не знам - въздъхна той. - Предполагам, че част от мен не искаше това да е истина, макар да знаех, че е. Знаех, че рано или късно ще се случи, но предпочитах всичко между нас да си остане както досега. Но не е възможно. Аз съм червенокръвен, а ти си безсмъртна. Бях някак разочарован. Но какво да се прави, аз съм човек.
- Не си съвсем прав. Излиза, че всъщност аз не съм безсмъртна.
- Какво искаш да кажеш?
- Джак ми каза, че нещо убива вампири.
- Не е възможно - поклати глава Оливър. - Казах ти, че нещо не е наред с този тип.
- Не, напротив. Говоря сериозно. Това е тайна. Аги е била вампир, а е мъртва. Повече няма да се върне. Всичката й кръв е била източена.
- О, боже! — възкликна Оливър и пребледня. - Не знаех. Не бях толкова разстроен на погребението й, защото си мислех, че така или иначе тя ще се върне.
- Няма да се върне. И не е единствената. И други синьокръвни са били убити. Уж сме безсмъртни, а всъщност можем да бъдем унищожени.
- И какво иска Джак? Какво знае?
- Иска да разбере какво е това, което ни преследва.
Тя му разказа за спомените на Джак, свързани с Плимут, и за съобщението, заковано на дървото - Кроатан.
- И как ще разбере?
- Не знам, но трябва да му помогнем.
- Как?
Скайлър се огледа.
- В тази библиотека е записана цялата история на синьокръвните, нали така? Може би ще намерим нещо тук.
ГЛАВА 30
Бяха проникнали в светилището. Откакто Мими се помнеше, баща й се затваряше в обграденото си с книги леговище и рядко слизаше дори за вечеря. Това бе неговото специално място, вратата се заключваше и там не се допускаха деца. Като малка Мими често драскаше по вратата в отчаяно търсене на обич и внимание, но бавачката я отвеждаше с мъмрене и заплахи.