Когато се върна на масата, лицето й сияеше (дали пък не беше от специалния й фон дьо тен?) и красотата й беше почти болезнена за гледане. Завари гаджето си да спи, отпуснал глава върху масата. Жалка картинка.
Мими извади мобилния си телефон. Беше се сетила, че Блис така и не се върна.
ГЛАВА 3
Блис не успяваше да си намери среда, в която да се чувства комфортно. Не разбираше защо става така. Имаше ли нещо по-смехотворно от дръпната, необщителна мажоретка? От момичета като нея се очакваше да нямат никакви проблеми, да са съвършени. Но Блис Люелин не се чувстваше съвършена. Чувстваше се странно и не на място. Гледаше как така наречената й най-добра приятелка Мими Форс нервира брат си и игнорира гаджето си. Това си беше съвсем типична вечер в компанията на близнаците Форс, които в един момент се заяждаха, а в следващия демонстрираха някаква плашеща привързаност един към друг. Особено когато се гледаха така, сякаш си говореха без думи. Блис избягна погледа на Мими и се опита да се разсее с шегите на актьора до нея. Но нищо не можеше да разсее нещастието й - нито това, че тази вечер получиха най-добрата маса в заведението, нито дори фактът, че моделът на Калвин Клайн от лявата й страна поиска телефонния й номер.
И в Хюстън се чувстваше така; някак не се вписваше в средата. С тази разлика, че в Тексас можеше да го скрие по-лесно. Там впечатляваше другите с гъстата си къдрава коса и невероятното задно салто, което я издигна до главна мажоретка на футболния отбор.
Всички я познаваха от дете, а и винаги беше най-хубавото момиче в класа. Но после стана така, че баща й, който беше родом от Ню Йорк, ги доведе обратно тук, за да кандидатства за свободното сенаторско място. Той с лекота спечели изборите и преди да успее да се разбунтува, Блис вече живееше в Ъпър Ийст Сайд, един от най-престижните квартали на Ню Йорк, и учеше в „Дюшен“.
Естествено, Манхатън по нищо не приличаше на Хюстън и къдравата й коса и майсторското задно салто нямаха никаква стойност за новите й съученици, които дори нямаха футболен отбор, да не говорим за мажоретки в миниатюрни полички. От друга страна, не биваше да се чувства такава провинциалистка. В крайна сметка носеше дизайнерски дрехи като всички останали. Но когато на първия учебен ден се появи в пастелен пуловер на „Ралф Лорън“, карирана пола на „Ана Суи“ (за да прилича повече на момичетата от училищния каталог) и бяла кожена чанта на „Шанел“, забеляза, че всички останали са облечени в развлечени пуловери и изтерзани джинси. Никой в Манхатън не носеше пастелни тонове или бели чанти на „Шанел“, поне не и през есента. Дори онази откачалка с готически дрехи, Скайлър ван Алън, показваше шик, какъвто Блис не знаеше как да постигне.
Блис знаеше кои са Джими, Маноло Бланик, Стела, следеше какво носи Миша Бартън. Въпреки това в начина на обличане на момичетата в Ню Йорк имаше нещо, което я караше да изглежда като модно недоразумение, което никога не е разгръщало списание за лайфстайл. Да не забравяме и акцента й. В началото никой не разбираше какво казва, а после стана по-зле, защото започнаха да имитират с насмешка произношението й.
Изглеждаше, сякаш Блис ще прекара целия си училищен живот на границата на социалната изолация, вместо да бъде „лошо момиче“. И тогава като гръм от ясно небе стана чудо: суперготината Мими Форс я взе под крилото си. Мими беше с една година по-голяма. Двамата с брат й бяха като Анджелина Джоли и Брад Пит. За двамата Форс не се предполагаше да са точно двойка и все пак бяха това, при това най-популярната.
Мими отговаряше за новите ученици. Когато я видя с пастелния пуловер, неадекватната шотландска пола и чантата на „Шанел“, възкликна:
- Ансамбълът е супер. Толкова е сбъркан, че направо изглежда яко.
И така започна всичко. Изведнъж Блис се озова в отбора на готините, който се оказа не по-различен от този в Хюстън - атлети (които обаче играеха лакрос вместо футбол), красиви момичета като извадени от калъп, които имаха неписано правило да държат новодошлите настрана. Блис беше наясно, че дължи членството си в клуба на богоизбраните единствено на благоволението на Мими.
Но не социалната йерархия в гимназията притесняваше Блис, нито дори изправената й коса (която повече никога нямаше да повери на стилиста на Мими - без къдриците си се чувстваше странно), а това, че на моменти вече не знаеше коя е. Откакто пристигна в Ню Йорк, минеше ли покрай някоя сграда или стария парк край реката, преживяваше нещо като дежа вю, само че по-силно. Чувството сякаш бе гравирано в подсъзнателната й памет и я караше да трепери. Когато за пръв път влезе в апартамента на Седемдесет и седма улица, помисли, че си е у дома, но не защото го възприемаше като дом. Изпитваше непреодолимо чувство, че вече е била на това място, че е прекрачвала този праг и е танцувала по мраморния под в недалечното минало.