Познаваше го, защото баща й беше настанил семейство Форс в апартамента си през първата им седмица в Манхатън. Тогава малко се уплаши от него. Погледът му минаваше през нея, сякаш бе абсолютно прозрачна и той виждаше всяка нейна мисъл, всяко тайно желание. Стисна ръката й толкова силно, че остави следи. Боеше се от Чарлс Форс, но нямаше да допусне това да й попречи да помогне на Дилън.
Скайлър го погледна изучаващо. Можеше да се закълне, че го е виждала някъде, но къде ли? Имаше нещо познато в начина, по който свеждаше глава. Познаваше този човек, нямаше никакво съмнение.
- Господин Форс, господин Форс! - извика Блис.
Той погледна с любопитство двете момичета пред себе си.
- Извинете ме за момент - каза на събеседника си.
- Господин Форс, извинете, че ви прекъсваме - започна Блис. - Казаха ни, че само вие можете да ни помогнете.
-Ти си дъщерята на Форсайт, нали? - попита рязко Чарлс. - Какво правите тук, когато трябва да сте на училище? Да не би в „Дюшен“ вече да няма правила? Или и те са отпаднали заедно с униформите? - Той се обърна към Скайлър: - Ами ти? Доколкото знам, и ти учиш в „Дюшен“. С какво мога да ви помогна?
Скайлър го погледна в очите, без да мигва. Продължи да го гледа така и накрая не тя, а той отклони поглед.
- Приятелят ни Дилън е обвинен в убийство, което не е извършил. Вие сте единственият, който може да ни помогне. Баба ми каза, че...
- Корделия ван Алън е заплаха. Тя така и не ми прости, че застанах начело на Конклава - промърмори той. -Продължавайте, след малко идвам - каза на приятелите си.
- Няма да си тръгнем, докато не ни помогнете - изрече Блис с треперещ глас, макар че в момента повече от всичко й се искаше да побегне и да се скрие от този човек. В главата й не спираше да крещи глас: убиец... насилник... Изпита дълбоко, непреодолимо отвращение. Започна да й се гади. Идваше й да се хвърли под някое такси, да избяга, да полети, да се спаси от пронизващия му поглед. Имаше чувството, че ще полудее от страх. В този човек имаше нещо ужасяващо, около него витаеше някаква дива и мрачна сила, от която тя трябваше да бяга.
-Погрижихме се за Дилън Уорд. Няма от какво повече да се притеснявате - каза той и махна пренебрежително с ръка. - Той е на сигурно място. Полицията е допуснала голяма грешка. Той е свободен. Това можеше да ти го каже и баща ти. Той помогна с документацията по освобождаването му.
Блис занемя от изненада. Не предполагаше, че ще е толкова лесно.
- Какво имате предвид?
- Това, което казах. Случаят вече е решен - заяви лаконично той. - Няма от какво да се притеснявате. А сега ме извинете, закъснявам за обяд.
Момичетата се спогледаха неловко.
- Ами среброкръвните? Те ни преследват. Знаем за Кроатан! - извика Скайлър.
- Моля ви, не ме занимавайте с жалките откачени истории на Корделия ван Алън. Въобще няма да ги обсъждам. Казвал съм го преди, ще го кажа и сега. Няма такова нещо като Кроатан - отсече той. - А сега предлагам да се връщате в училище, където ви е мястото.
ГЛАВА 38
Хотел „Карлайл“ беше елегантна сграда на Мадисън Авеню, построена в стила на английската аристокрация. Беше един от онези хотели, които излъчват лукс, съчетан с арогантната самонадеяност на потомствените благородници. Климатиците бяха настроени винаги на хладните деветнайсет градуса.
Когато Скайлър беше малка, баба й я водеше тук да пият коктейли „Шърли Темпъл“. Корделия сядаше на бара с цигара в уста и пиеше уиски след уиски, а Скайлър седеше тихо и гледаше веселите животни, изобразени на фреските по стените, или броеше влизащите дами. После отиваха в ресторанта, за да се насладят на разкошните френски ястия. В дните, когато Корделия заявяваше, че й е писнало от къщата на Ривърсайд Драйв, наемаха за уикенда апартамент с две спални в хотела. Скайлър си поръчваше ягоди със сметана, пълнеше ваната и хапваше не много хранителната си вечеря насред хилядите сапунени мехурчета.
Тази вечер тя се почувства като у дома си в притихналото фоайе от бял мрамор на хотела. Успя да прогони неприятните мисли за Джак Форс и унизителната среща с баща му. Блис беше поискала тримата с Оливър да се срещнат тук, без да обясни защо. Оливър вече чакаше в един уединен ъгъл на лоби бара.
- Какво ще кажеш за един „Манхатън“? - попита той и посочи питието си.
- Става - кимна тя.
Келнерът дискретно донесе сребърен поднос с коктейла й и сребърна купичка с печени испански бадеми. Скайлър си взе един.
- Боже, тук предлагат най-готините ядки - каза тя замислено, докато дъвчеше.
- Нищо не може да се сравнява с хотел в Горен Ийст Сайд - каза мъдро Оливър. - Трябва да направим една обиколка по хотелските барове в Ню Йорк. Да сравним ядките в „Реджънси“, „Сейнт Реджис“ и „Карлайл“.