На ъгъла на Деветдесет и пета сви от добре осветения булевард по малка тъмна уличка и тогава то я сграбчи. Острите му зъби пробиха кожата й и бавно започнаха да източват кръвта й. Скайлър отмаля. Щеше да умре. Беше едва на петнайсет години, не бе видяла почти нищо от живота, а вече беше на път да се прости с него. Дори по-лошо - съдейки по казаното от баба й, щеше да живее. Щеше да живее в спомените на мръсния звяр, вечна пленница на лудостта му.
Бюти? Къде беше Бюти сега? Този път кучето нямаше да успее да я спаси.
Болката беше силна, почувства се замаяна от кръвозагубата. Но преди да загуби съзнание, чу вик. Шум от борба.
Някой се биеше с чудовището. Среброкръвният я пусна. Притиснала раната на врата си с ръка, Скайлър се обърна, за да види кой я бе спасил.
Джак Форс се бореше ожесточено със звяра - огромен, с блестяща сребърна коса. Въпреки това Джак успяваше да му се противопостави, да отвърне на ударите му. В един момент обаче чудовището го изблъска и той се строполи на твърдия бетон.
- Джак! - извика Скайлър.
Щом чудовището се втурна към нея, тя си спомни думите на баба си. Среброкръвните се подчиняваха на небесните закони, което значеше, че звярът е роб на Свещения език.
-Аперио орис! - извика тя към него, което значеше „Разкрий се“.
Сребърнокръвният избухна в смях и изсъска с ужасяващия си глас, в който отекваха виковете на хиляди агонизиращи души.
- Не можеш да ми заповядваш, жалка пионка!
Съществото продължи да протяга ръце към нея.
- Anepo opuc! - изкрещя още по-силно тя.
Джак се олюля назад, защото в момента, в който Скайлър произнесе заклинанието, чудовището им показа истинското си лице.
Беше гледка, която Джак никога нямаше да забрави.
Създанието закрещя от ужас и с отчаян писък изчезна в нощта.
- Добре ли си? - попита Скайлър и се наведе към него. -Кървиш.
- Само драскотина - каза той и избърса кръвта, която изглеждаше синя на светлината. - Добре съм. А ти?
Тя попигт врата си. Кървенето беше спряло.
- Как разбра? - попита го тя.
- Че ще те нападне ли? Щом го е направило веднъж, е много вероятно да го направи отново. Убийците често се връщат, за да довършат започнатото.
- Но защо...
- Не исках да пострадаш заради мен - прекъсна я рязко Джак.
Само за това ли, зачуди се Скайлър.
- Благодаря - каза тихо тя.
- Видя ли го? - попита Джак. - Успя ли да го видиш?
- Да - кимна тя. - Видях го.
- Не може да е истина - каза той. - Сигурно е трик. Не го вярвам.
- Не е трик. То е длъжно да следва законите - поясни Скайлър.
- Знам за Свещения език, но това трябва да е някаква грешка - възрази Джак.
- Не е грешка. Такива са законите на съзиданието.
- Не! - извика Джак.
Чудовището се беше разкрило пред тях само за миг, за-щото нямаше избор и трябваше да се подчини на заповедта. Показа им истинското си лице. Лицето на най-влиятелния човек в Ню Йорк, този, който подчиняваше всичко на волята си.
Лицето на Чарлс Форс.
Собственият му баща.
ГЛАВА 40
Скайлър разказа на Джак всичко, което беше навързала като факти досега.
- Той е. Той беше там в нощта, когато умря Аги. Видях го в сутерена на „Банката“. Излизаше от Хранилището, сега си спомням. Значи е бил на местопрестъплението. Той е бил, Джак.
Джак само поклати глава.
- Не можеш да отречеш това, което видя. Беше лицето на баща ти.
- Грешиш. Било е трик на светлината, нещо такова.
Той продължи да клати глава, докато гледаше кръвта на тротоара.
-Джак, послушай ме, трябва да го намерим. Баба ми каза, че понякога среброкръвните дори не осъзнават, че са обладани. Баща ти сигурно не знае какъв е.
Този път Джак не възрази.
Тя хвана нежно ръката му.
- Къде е той?
- В болницата, както винаги.
- Какво имаш предвид, каква болница?
- Презвитерианската. Не знам какво прави там. Знам само, че често посещава някакъв пациент. Защо?
- Мисля, че знам къде е - каза Скайлър.
На път за болницата я измъчваше ужасно безпокойство, но тя се опита да го потисне. Щом пристигнаха, пазачите се пошегуваха, че си имала „гадже“, и дадоха пропуск на Джак.