Скайлър стоеше онемяла. През цялото време го смятаха за свой приятел. Дилън - вампир! Дори по-лошо - пионка на среброкръвните.
- Е, значи среброкръвните съществуват. Признавате, че са се върнали?
- Нищо не признавам - отвърна Чарлс. - Може да има и други обяснения на действията му. Дилън може да е вършил всичко по собствена инициатива. Случва се от време на време. Годините на залеза са много опасни, всичко може да се случи. Може да е подправил белезите на врата си. Трябва да проверим всички възможни версии. Ако е бил нападнат, все още има шанс да спасим душата му. Засега сме го настанили на безопасно място заедно с родителите му.
- Не може просто да потулите нещата. Трябва да предупредите останалите.
- И ти си същата като баба си - каза Чарлс. - Жалко. Майка ти не беше такава истеричка. - Той сведе поглед към Алегра и понижи глас: - Съветът ще се погрижи. Ще действаме, когато му дойде времето.
- Но в Плимут не сте направили нищо, нито пък в Роноук. Всички са били избити, а вие не сте предприели нищо.
- Но убийствата спряха - възрази Чарлс хладно. - Ако бяхме допуснали паника, ако бяхме побягнали, както настояваше баба ти, никога нямаше да стигнем дотук, където сме сега. Щяхме вечно да се скрием, уплашени от някаква сянка, която може и да не съществува.
- Ами Аги и момчето от Кънектикът?
- Съжалявам, че ги загубихме.
Скайлър не вярваше на ушите си. Говореше за тях като за нещо заменяемо.
- Ще се справим с проблема, уверявам те - каза Чарлс. - Спечелихме битката в Рим. Всички среброкръвни бяха унищожени.
- Баба ми каза, че е имало оцелели, че някои от тях може да се крият сред нас. Че може би най-могъщите среброкръвни са все още живи.
- Корделия така и не спря да го повтаря. Но тя греши. Аз бях там. Участвах в битката при храма. А сега ме слушайте внимателно и двамата, защото няма да повтарям. Аз лично запратих Луцифер сред пламъците на Ада.
Скайлър замълча.
-А сега нека оставим майка ти на спокойствие - каза Чарлс, коленичи отново и целуна студената ръка на Алегра.
- Имаме още един проблем - спомни си Скайлър. - Дилън.
- Какво за него?
- Къде е?
- В хотел „Карлайл“. Казах ти, че е на сигурно място.
- Не, не е. Току-що бях там. Избягал е.
Скайлър им разказа как са заварили телевизора пуснат, вечерята - недовършена.
- Може би точно той ме е нападнал.
Настъпи тишина.
Чарлс погледна Скайлър гневно.
- Ако това, което казваш, е вярно, трябва веднага да го намерим.
ГЛАВА 41
Тя крещеше с всички сили, сякаш никои никога няма-^ ше да я чуе. Отново сънуваше същия кошмар. Нещо я сграбчваше, изтръгваше дъха й и тя не можеше да го спре по никакъв начин. Давеше се, бореше се срещу силата, която я задържаше, напрягаше сили, за да се събуди, опитваше се да скочи от леглото... трябваше да отвори очи, трябваше да види... и видя.
Видя как двамата я гледаха. Родителите й. Баща й беше наметнал халат върху пижамата си, а майка й - пеньоар върху нощницата си.
- Блис, миличка, добре ли си? - попита баща й.
Беше се върнал за седмица от Вашингтон.
- Сънувах кошмар - каза Блис и се изправи, отмятайки завивките настрана.
Сложи ръка на челото си и усети топлината, която се излъчваше от кожата й. Имаше треска.
- Различен ли? - попита втората й майка.
- Ужасен.
- Всичко това е част от съзряването ти, Блис. Няма за какво да се тревожиш - каза баща й ведро. - Помня, че кога-то бяха на твоята възраст, имах ужасни кошмари. Понякога губех съзнание. Събуждах се на непознати места, без да знам как съм се озовал там и какво се е случило. - Той сви рамене. - Това е просто част от трансформацията.
Блис кимна, взе чашата студена вода, която Боби-Ан й подаде, и жадно отпи. Баща й беше казвал това и преди, когато за пръв път му спомена за кошмарите и загубата на съзнание.
-Добре съм - каза тя, макар да се чувстваше толкова уморена, всеки мускул в тялото й я болеше. Изохка и двамата се надвесиха тревожно над нея.
- Нищо ми няма. - Блис се опита да се усмихне и отпи още една глътка вода. - А вие се връщайте в спалнята. Добре съм, наистина.
Баща й я целуна по челото, а втората й майка я потупа по рамото и двамата излязоха от стаята й. Тя остави чашата на нощното шкафче и изведнъж си спомни - Дилън.
След като се раздели с Оливър и Скайлър, отиде да вечеря със семейството си във френския ресторант на Четирийсет и четвърта улица. Прибра се и отвори вратата на стаята си - Дилън седеше на леглото й, сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Беше влязъл с помощта на ключа, който тя му даде.