- Имало е камина - каза си тя, когато видя стаята си.
Когато го спомена на брокера от фирмата за недвижими имоти, той потвърди, че през 1819 г. наистина е имало камина, но била зазидана от съображения за сигурност.
Защото някой е умрял в нея, помисли си Блис.
Но най-лошото от всичко бяха кошмарите, които я караха да се буди от собствените си писъци. Кошмари как бяга, как някой я сграбчва. Събуждаше се трепереща от студ и страх, а чаршафите й бяха подгизнали от пот. Родителите й я уверяваха, че всичко това било нормално. Сякаш е нормално за едно петнайсетгодишно момиче да се буди нощем с писъци, от които я болеше гърлото, и да се дави в собствената си слюнка.
Но сега, в „Блок 122“, щом Джак Форс се изправи, Блис го последва, като естествено не пропусна да се извини на Мими. Беше просто импулс, искаше да се раздвижи, да прави нещо различно от това да бъде зрител на „Шоуто на Мими“. Но щом каза, че й се пуши, установи, че е точно така. Аги Карондолет, един от клонингите на Мими, веднага се повлачи навън след нея. Блис изгуби Джак в тълпата още на средата на пътя. Показа печата на дясната си китка на един от гардовете на входа.
Струваше й се странно, че нюйоркчани се смятат за толкова космополитни, при положение, че в Хюстън можеше да се пуши навсякъде, дори във фризьорските салони. Но в Манхатън на пушачите бе отредено положение на аутсайдери и ги оставяха да се оправят, както могат с климатичните условия навън.
Тя бутна задната врата и се озова на малка уличка на ъгъла между две сгради. Пресечката между „Блок 122“ и „Банката“ беше развъдник за противоречиви културни вкусове. От едната страна стояха наконтени хора в тесни и скъпи дизайнерски дрехи, с изрусени коси, преметнати върху кожени якета, а от другата - изгубени чорлави деца в парцали. Но между двете групи съществуваше някакво неловко примирие, невидима линия, която никой не прекрачваше. В крайна сметка всички бяха пушачи. Блис видя Аги, облегната на стената, в компанията на няколко манекенки.
Бръкна в джоба на палтото си на „Марк Джейкъбс“ (взето назаем от Мими за целта на преобразяването й) и потърси цигарите си. Извади една и я захапа, след което затършува за кибрит.
Една ръка се протегна в тъмното и й предложи огънче. Човекът беше от другата страна на улицата. За пръв път някой беше нарушил границата.
- Благодаря - каза Блис и се облегна на стената.
Издиша и през дима разпозна момчето - Дилън Уорд. И той като нея бе дошъл от някакъв далечен град. Аутсайдер, който беше като кръпка на фона на останалите в „Дюшен“, където всички се познаваха още от детската градина и часовете по танци.
Дилън изглеждаше красив и опасен в обичайното си моторджийско кожено яке, облечено върху мърлява тениска и лекьосани дънки. Говореше се, че бил изключен от предишното училище. Очите му просветваха в мрака. Той затвори запалката си и Блис забеляза свенливата му усмивка. В него имаше нещо - нещо тъжно, отчаяно и затрогващо. Той изглеждаше точно така, както тя се чувстваше.
Дилън се доближи до нея.
- Здрасти - каза той.
- Аз съм Блис.
ГЛАВА 4
Гимназия „Дюшен“ се помещаваше в голяма представителна къща на Мадисън Авеню и Деветдесет и първа улица. В миналото сградата беше принадлежала на Роуз Елизабет Флъд, вдовицата на капитан Армстронг Флъд, който основал компанията „Флъд Ойл“. Трите дъщери на Роуз били обучавани от Маргьорит Дюшен, белгийска гувернантка, но загинали при корабокрушение в Атлантика. Съкрушената Роуз завещала дома си на мадмоазел Дюшен, за да основе училището, за което мечтаела.
Къщата не бе претърпяла големи промени. Едно от условията на завещанието повеляваше оригиналната мебелировка да бъде запазена и грижливо поддържана, затова прекрачвайки прага на училището, човек се пренасяше в миналото. Над мраморното стълбище висеше портрет в цял ръст на трите наследници Флъд, който приветстваше посетителите във великолепното преддверие с висок таван. В балната зала с гледка към Сентрал Парк имаше огромен кристален свещник в бароков стил, а във фоайето бяха подредени старинни бюра и честърфийлдски табуретки. Днес лъскавите месингови свещници бяха свързани с електричество, а скърцащият асансьор все още работеше, макар да беше само за преподавателите.