Някогашната очарователна мансарда бе превърната в център по изкуствата, където бяха изложени печатарска преса и литографска машина, а на долния етаж имаше театрална зала, гимнастически салон и кафетерия. По стените на коридора имаше метални шкафчета, а спалните на горния етаж бяха превърнати в класни стаи. Поколения ученици се кълняха, че духът на госпожа Дюшен витае на третия етаж.
В коридора, покрай стените с тапети на бурбонски лилии бяха наредени заключващи се метални шкафчета, а спалните бяха превърнати в класни стаи за хуманитарните дисциплини.
По стените на вестибюла бяха наредени снимки на всички ученици, завършили „Дюшен“. Понеже през XIX век училището е било девическо, първата снимка от 1869 г. показваше шест намусени момичета в бели бални рокли. Отдолу се виждаха имената им изписани калиграфски. Първите снимки бяха дагеротипи от XIX век, следвани от черно-бели фотографии на момичета с бухнали прически от 50-те. През 60-те училището най-после бе станало смесено, за което свидетелстваха снимките на дългокоси момчета. На края на редицата бяха закачени ярките фотографии на привлекателни млади жени и хубави млади мъже от последните випуски.
В интерес на истината много неща не се бяха променили. На дипломирането си момичетата все още носеха бели рокли от „Сакс“ и бели ръкавици от „Бергдорфс“, главите им бяха украсени с гирлянди от бръшлян и заедно с дипломата получаваха и букет червени рози. Момчетата пък носеха костюми с перлени игли на реверите.
Скайлър и Оливър имаха среща пред кабинета по музика. Не бяха се виждали от петък вечерта. Никой от тях не спомена за срещата с Джак Форс пред „Банката“, което беше крайно необичайно, защото двамата редовно правеха подробна дисекция на всяка житейска ситуация, в която попадаха. Тази сутрин, докато говореше със Скайлър, в тона на Оливър се долавяше нарочна хладност, но тя, изглежда, не си даваше сметка за това. Щом го видя, се спусна към него и го хвана под ръка.
- Какво се е случило? - попита, като облегна глава на рамото му.
- Само ако знаех - сви рамене той.
- Ти винаги знаеш - настоя тя.
- Добре, но не казвай на никого.
Беше му приятно да усеща косата й върху рамото си. Тази сутрин Скайлър бе особено красива. Беше оставила дългата си коса пусната и приличаше на фея с прекалено голямото си тъмносиньо палто, избелели дънки и захабени черни каубойски ботуши. Той се огледа нервно наоколо.
-Мисля, че е свързано с онези от „Блок 122“ миналата седмица.
- Групичката на Мими ли? - вдигна вежди Скайлър. - Да не би да ги изключват?
- Може би - отвърна Оливър, наслаждавайки се на тази мисъл.
Миналата година почти целият отбор по лакрос беше наказан за неприлично поведение. За да отпразнуват победата в мача, вечерта бяха надраскали стените на втория етаж на училището с графити, бяха нахвърляли изпочупени бирени бутилки, фасове и доларови банкноти с кокаинов прах по ръба. Това беше заварил портиерът на другата сутрин. Родителите подписаха петиция до ръководството на училището да промени решението си (някои смятаха, че изключването е твърде сурово наказание, а други искаха направо на виновните да бъде повдигнато обвинение). Това, че главният виновник, ученик последна година, с амбиции да учи в „Харвард“, беше племенник на директорката, само наливаше масло в огъня. От „Харвард“ тутакси отхвърлиха кандидатурата му и изключеният тартор в момента надаваше вой от университета „Дюк“.
Само че Скайлър не смяташе, че вандализмите през уикенда са причината да ги извикат в параклиса тази сутрин.
Тъй като във всеки випуск имаше само по четирийсет ученици, всички се събраха спокойно в залата. Учениците от горните класове заемаха предните банки, а тези от по-долните се бяха разположили зад тях.
Деканът стоеше търпеливо на подиума. Скайлър и Оливър откриха Дилън в задната част на залата. Имаше тъмни кръгове под очите, сякаш не беше спал, на блузата му се виждаше грозно червено петно, дънките му бяха скъсани. На врата си носеше типичния си бял копринен шал. Останалите ученици гледаха да стоят на разстояние от него. Той махна на Скайлър и Оливър да се приближат.
- Какво става? - попита Скайлър и седна на дървената пейка.
Дилън сви рамене и постави пръст пред устните си.
Деканът Сесил Молой взе микрофона. Тя не беше възпитаничка на „Дюшен“, за разлика от директорката, библиотекарката и почти всички преподавателки, и се носеха слухове, че е завършила обикновено училище. Въпреки това Сесил много бързо се бе ориентирала: носеше типичната кадифена диадема и кадифена пола до коляното; дори произношението й бе като на възпитаничка на „Дюшен“. Декан Малой беше конформист и правеше каквото се очаква от нея, поради което се радваше на широко одобрение сред членовете на управителния съвет.