— Какво точно искате да знаете за моя компютър? — попита меко тя.
Той се обърна към екрана и щракна няколко пъти.
— Обичам да наредя някой и друг пасианс — подхвърли й небрежно, докато изкарваше играта на екрана.
Защо беше дошъл? Само да поиграе на карти или поради някаква друга причина?
— Споменахте, че в двореца няма компютри.
— Ммм, да. Уредих да дойдат дистрибутори, но баща ми смята, че това са безсмислени разходи, излишни за нашата аграрна икономика. Той, разбира се, пренебрегва факта, че технологията има някакво значение за нашите конкуренти.
Никол поклати невярващо глава. И все пак от това, което знаеше за крал Едбърт, отношението му не я учуди особено.
— Вие какво мислите?
— Мисля, че искам един от тези. Умно нещо, много бързо. Страхотно, ас! — Той вдигна аса най-отгоре.
— Страхувам се, че човек може доста да се пристрасти.
Пасиансът беше толкова незначително нещо в сравнение с това, което можеше да върши компютърът.
— Опитайте някой път да сърфирате в Мрежата — отвърна тя с усмивка.
— Правил съм го. Но не тук. Опитвали ли сте някога…
Прекъсна го силно почукване. Никол откри Джералд на вратата, лицето му бе обезпокоено.
— Знам, че не е много вероятно, но се питах, госпожице, дали не сте виждали някъде наоколо принц Ранд. Изчезнал е от стаята си, а колата го чака. Може би сте го забелязали в коридора, или…
Никол отстъпи назад и разтвори широко вратата.
— Присъединете се към компанията.
Погледът на Джералд се прикова в Ранд, все още погълнат от играта. Очите му се разшириха.
— Ваше височество!
— Не сега, Джералд. Правя важно проучване.
Ето отново това тънко чувство за хумор. Никол едва сдържа усмивката си.
Джералд не сметна принца за толкова забавен.
— Но, ваше височество, колата ви е готова.
Ранд не му обърна внимание.
— А, още един ас! Мисля, че този път ще спечеля. Донесохте ми късмет, госпожице Олдридж. Знак за предстоящ успех, надявам се.
Усмивката му проблесна, изпълнена с топлота и интимност. Никол с безпокойство усети как жената в нея реагира незабавно. Обзе я силна паника. Какво ставаше с нея?
Подобна реакция нямаше място в работните отношения — и особено при този работодател. Това трябва да беше някакво краткотрайно увлечение, ако можеше дори да се нарече така. Веднъж Палавия принц да покаже истинската си същност, и тези своеволни емоции ще изчезнат. Определено.
— Почти четиридесет минути са нужни да се стигне до хотела — напомни Джералд, който изглеждаше все по-разтревожен. — Не трябва да караме тези важни посетители да чакат. А не могат да започнат без вас.
Проницателният поглед на Ранд потърси лицето на Никол.
— Изглежда, че ще трябва да опитаме отново друг път.
Преди тя да успее да събере мислите си, за да отговори, Джералд изхленчи:
— Ваше височество!
Най-накрая принцът откъсна поглед от нея и се надигна от бюрото.
— Много добре, Джералд. Няма нужда да крещите. Още не съм оглушал. — Той се запъти към вратата, после тупна Джералд по гърба. — Трябва да ви вземем компютър, не мислите ли? Може да го използвате при кореспонденцията си.
Джералд не изглеждаше въодушевен от идеята.
— Разбира се, сър. Както кажете.
Джералд отвори широко вратата, но Ранд се спря и се обърна отново към Никол.
— Госпожице Олдридж, очаквам да ми покажете списък на подходящите лица при следващата ни среща.
— Която е… — подсказа тя.
Ранд се обърна към своя секретар.
— Джералд?
— Десет часа утре, ваше височество. Госпожице. — Той кимна поотделно на двамата.
— Десет часа! — повтори Никол. — Времето е много малко.
— Сигурен съм, че ще се справите — изрече Ранд с повелителен жест. — Струва ми се, че по-голямата част от информацията е готова в главата ви.
— Донякъде, ваше височество — смотолеви Никол, опитвайки се да преглътне подхвърления комплимент.
Без съмнение той не означаваше нищо за човек, свикнал служителите му да се намират винаги в състояние на готовност за него. И все пак, даде си внезапно сметка тя, на нея също не й се искаше да разочарова новия си работодател. Как го беше направил? Как я беше мотивирал — просто така?
— Ще се опитам да събера колкото е възможно повече информация.
Веднага щом двамата мъже тръгнаха, Никол грабна телефона със съзнанието, че й предстои дълга нощ.
Незабавно един глас се обади:
— Кой номер, госпожице Олдридж? — Тя чу пращене по линията. Още една остаряла система. Молеше се телефонните линии да се окажат на висотата на задачата.