Взирането в нея правеше нещата още по-лоши. Над всичко, не трябваше да забравя, че тя е само една негова служителка и нищо повече.
— Ти… се справяш добре, Никол — промълви той накрая, чувствайки се необичайно неловко. — Ако понякога забравям да го кажа, спомняй си, че този път съм го казал — добави той рязко.
Без да изчака отговор, излезе и затвори вратата плътно след себе си.
Пета глава
— Коя е следващата в списъка? Все някоя от всички тези жени, които си проучила, би била достойна да ми стане съпруга…
Три жени, три разочарования. Никол затвори папката с последната кандидатка със съзнанието, че вероятно нямаше повече да я отвори. Плъзна я най-отдолу под купчината на бюрото си. Нежната и деликатна лейди Джойс Диуинтър, на деветнайсет години и току-що завършила училището за благородни девици, се оказа, че относно въпросите на сърцето има специфични предпочитания, които не включват същества от мъжки пол.
Никол му подаде следващата папка. Кандидатка номер четири. Ранд дръпна папката и я отвори.
— Лейди Патриша от нашата Каледония. Виж ти! Би трябвало първо на нея да се спра. Срещал съм я за кратко, стори ми се доста симпатична. Хубава жена, със сигурност. Добре образована, надарена, и според собствената ти преценка — харесвана и приятна, добра събеседничка. Отлично. Дори обича да бъде сред природата. — Той погледна към балконската врата и звездната нощ отвън. — Планирай един пикник, Никол. С това хубаво време напоследък един излет би бил идеален. Мога да й покажа имението и да я заведа да пояздим. Според теб тя е превъзходна ездачка. Изглежда има доста общи неща между нас.
— Да, Ранд — кимна Никол, докато тършуваше по бюрото за бележника си. Започна да си записва неговите изисквания.
Тази кандидатура положително щеше да бъде успешна. Лейди Пат нямаше никакви черни точки, доколкото на Никол й беше известно. Щеше да бъде добра съпруга за принца.
Никол си даде сметка, че тази възможност не я радва, както би било редно. Подразни се, че оставя влечението си към принц Ранд да излезе на повърхността, макар и само скрито в мислите й. Никога не би направила или казала нещо, което да покаже какво чувства, или да позволи личните й чувства да повлияят по някакъв начин на професионалните й отговорности. Но задачата й щеше да бъде много по-трудна, ако не съумееше да освободи мозъка — и сърцето си — от собствените си объркани чувства към него.
Освен това никога не беше имала успех по отношение на мъжете. О, беше се срещала с доста през годините, но когато някой от тях поискаше нещо повече, тя скъсваше. Тези случайни връзки не бяха от такъв характер, че да предразположат към повече интимност. Започнала бе да мисли, че това никога не би станало. А дълбоко в себе си беше твърде старомодна, както бе открила с учудване, за да позволи интимност, без тя да означава нещо. Или всичко.
Погледът й падна върху Ранд и тя полека остави бележника на бюрото. Тъй като той не гледаше към нея можеше спокойно да го поразгледа. Огънят хвърляше отблясъци по аристократичното лице и правеха чертите му да изглеждат странно енигматични, докато той — потънал в мисли — гледаше към нощното небе. Беше изритал обувките и разкопчал най-горните копчета на ризата си, докато си пийваше уиски от вече заредения й бар.
Никол знаеше, че след години, докато си спомня за този период от живота си, щеше винаги да си представя принц Ранд така. Не говорещ пред тълпа, нито на прием заедно с други хора, а отдъхващ сред покоя на нейния апартамент. Един човек, почувствал се достатъчно удобно в нейно присъствие, за да бъде изцяло такъв, какъвто е. Изпита гордост, че е толкова освободен, когато е с нея, че го е накарала да се почувства така.
Загложди я вина и тя се запита, дали не трябва да му предложи да си тръгне, тъй като ставаше късно. Така вероятно би трябвало да постъпи една добре възпитана дама. Обаче нямаше никакво желание да го отпраща. Той сякаш изпълваше стаята с присъствието си и караше нейния свят да оживява — независимо дали беше доволен или ядосан, мълчалив или замислен, както бе сега.
— Никол.
Сърцето й заби силно при задушевния тон на гласа му. Застави се да говори спокойно.
— Да, Ранд?
Той обърна глава и я погледна с игрива усмивка на устните.
— Може ли… ъъъ… да довърша сега оная игра? — Направи жест към компютъра на бюрото й.
Никол се усмихна на необичайната колебливост в тона му. Може би той нямаше толкова много възможности за безсмислени забавления, както бе предполагала — иначе не беше възможно една проста компютърна игра да означава толкова много за него.