Прислужникът се усмихна на тактичния й отговор.
Докато Никол отговаряше с присъщата си деликатност, Ранд забеляза, че тя продължава да се държи резервирано — най-малкото с него. Почувства се засегнат. Решил бе да разбере причината за това нейно поведение. Изобщо не беше сигурен защо това е толкова важно — важно беше и толкоз.
Тя се беше преоблякла за пикника в джинси и памучна риза, а косата си бе вързала с пъстро шалче. На раменете й бе метнат пуловер — през май често се захлаждаше рано, въпреки че в момента се наслаждаваха на слънчево и безоблачно време. Макар че цели десет години беше живяла далеч от страната, явно не беше забравила колко е променливо времето в края на пролетта. Което означаваше, че усеща инстинктивно родната си страна.
Зае се да изучава профила й, докато тя наблюдаваше прекрасната гледка с Фортинбло в далечината. Червените покриви, църковните кули, парковете и спретнатите, чисти улици имаха вид на изображение от пощенска картичка. Позата й беше скована и едва ли не официална, въпреки факта, че беше седнала на земята — с подвити под себе си крака и изправен гръб. Излъчваше ярко и студено сияние, като скъпоценен камък, върнат най-сетне в обковката си.
Столицата Фортинбло, която Никол изучаваше толкова внимателно, изразяваше същността на страната: Старият свят, съчетан с Новия — макар и донякъде неохотно.
Той въздъхна. Каледония беше всичко за него. Страната, която един ден щеше да управлява, през вековете беше ставала център на различни европейски култури. В нея се усещаше френско, швейцарско и английско влияние. Тъй като беше толкова малка, тя се беше борила яростно да запази своята идентичност, въпреки посегателствата на по-мощните й съседки. И все пак беше дошло време Каледония да работи с външния свят, вместо да се крие от него. Той беше усетил, че Никол разбира това и споделя неговите чувства. Поправка правеше го преди.
Напук на нейната формалност той се просна в цял ръст на одеялото и подпря главата си с ръка.
— Още вино, ваше височество?
Прислужникът, застанал зад Ранд, направи жест с бутилката към полупразната му кристална чаша. Ранд се пресегна и взе бутилката от него.
— Благодаря. Можете да тръгвате. Вземете каретата.
Прислужникът се поклони и двамата с неговия спътник тръгнаха към теглената от коне карета, която беше довела Ранд и Никол в това идилично кътче на имението от хиляда акра. И все пак не бяха сами. През дърветата Ранд улови отблясъци от униформите на дворцовите стражи. Двама бяха застанали недалеч, но извън полезрението им — така, че да не се натрапват в уединението им, но и да осигурят защита в огромното имение, което беше толкова леснодостъпно за публиката.
Ранд беше наясно, че всички останали ще сметнат за глупаво желанието му да остане сам със служителката си. Ако до него седеше лейди Патриша, той не би освободил прислужниците. Но с Никол искаше да проведе нещо повече от повърхностен разговор, както би направил с лейди Пат. Имаше намерение да свали бариерите, които тя бе издигнала между тях. Владееше го непреодолимия страх, че ако не се противопостави веднага на новото й отношение, ако не успее да я спечели отново като приятел, никога не би могъл да го направи. Отказваше да я остави да се изплъзне. Тя беше запълнила една празнота, която той едва съзнаваше — в нея беше открил човек, споделящ визията му за Каледония, човек със страст, силно горяща като неговата.
Никол отмести встрани почти недокоснатата си чиния.
— Знам, че вероятно не сте имали възможност да прегледате информацията за компютрите, след като бяхте зает цялата сутрин, но мога да се опитам да отговоря на въпросите ви, ако имате такива.
Хладният й тон го подразни.
— Имам доста въпроси, Никол. Но можем да обсъдим компютърния проект по-късно. — Той се изправи и седна, после напълни отново чашата й с вино.
Звънкото почукване на гърлото на бутилката в почти пълната й чаша я накара да трепне.
— За мен достатъчно, моля. Не съм свикнала да пия през деня.
— Не си планирала нищо важно за по-късно, нали?
— Не, но…
— Виното ти харесва, нали? Така каза.
— Да, много. Но…
— Наслаждавай му се, Никол — подкачи я той с престорена сериозност. — Това е заповед.
Тя му хвърли неспокоен поглед, преди да приеме предизвикателството и да вдигне чашата с ръка.
— Добре тогава. Така ще направя.
Той се усмихна, докато я наблюдаваше как отпива една глътка. Добре. Вече започваше да сваля бариерите.
Поне така си мислеше — докато тя не остави чашата и не извади бележника от раничката си. Отвори го на коленете си.