Ранд намали темпото си и спря до дърветата. Минаха няколко минути. След това един от стражите се появи откъм горичката и докладва нещо на Ранд. Тя го видя да сочи по посока на гонитбата и да клати глава.
Ранд прокара ръка през косата си и масажира тила си, разстроен — без съмнение — че не е успял да хване фотографа. Каквито и снимки да бе направил, те нямаше да струват много, помисли си Никол с облекчение. Принцът просто бе обядвал с една от служителките си.
При това, без да демонстрира никаква близост. Неговата откровеност я бе поразила. Той правеше все по-трудно осъществяването на намерението й да запази емоционална дистанция. Беше седял близо до нея и бе разкрил сърцето си, тайните си, своите мечти. За един кратък, безумен момент бе изпитала неудържимото желание да се свие в неговия скут, да зарови лице в шията му и да забрави за всичко останало, освен за лудия копнеж да го държи в прегръдките си.
Поклати глава, раздразнена от идиотското си увлечение. След като поговори няколко минути със стража Ранд кимна, явно освобождавайки го, след това се запъти към нея.
Тя се стегна, твърдо решила да не го оставя да пробие бариерите й, независимо от действията си. Изправи се да го посрещне.
— Това беше фотограф, нали, ваше височество?
— Не се тревожи за това. Най-добре ще бъде сега да пояздим. Джералд ни приготви Аполо и Атина, оседлани са и готови да тръгнат. — Той плесна и потри ръце. — Какво ще кажеш? Можеш да яздиш, нали?
Неговата престорена веселост не я заблуди.
— Ами да. Хубаво ще е. Но фотографът — какво ще стане ако…
Той я хвана за лакътя и я поведе в противоположна посока, по къса пътечка през дърветата към чифт оседлани коне, завързани под един бор.
Спря пред едра кафява кобила. Никол беше забравила колко са големи конете.
— Скачай. — Хвана я през кръста и я повдигна на гърба на коня. — Подхождате си с Атина — избъбри той. — Тя е смела, умна. И голям инат.
— Не съм яздила от доста време… — започна Никол, но той се беше вече обърнал. Изведнъж го видя на гърба на най-мощния жребец, който някога бе виждала — черен, с бели чорапки, със загладен косъм, мускулест. Без съмнение — идеалният ездитен кон за един принц.
Ранд се обърна да я погледне, вероятно да се увери, че не е паднала. След това извика, бутна коня с пети и тръгна в тръс към една алея в гората.
Никол предпазливо побутна загладените хълбоци на Атина, но успя единствено да я накара да се завърти в кръг. Объркана, тя дръпна силно поводите. Атина изцвили и отскочи назад.
Никол настръхна, дъхът й спря. Можеше да го направи. Не е да не беше яздила. Преди около петнайсет години, при едно гостуване. Беше прекарала три възхитителни седмици в семейното имение на Сисили. Сисили беше богата. Никол, като дъщеря на университетски преподавател, не беше.
Тя подскочи няколко пъти на гърба на коня.
— Хайде, конче. Тръгвай! Хайде, Атина, хайде моето момиче! Настигни принца! Давай! — Разстроена от мисълта, че може да изглежда глупаво в очите на някой случаен наблюдател и от това, че Ранд бе вече изчезнал сред дърветата, Никол заби пети в хълбоците на коня.
Кобилата се понесе като стрела. Никол стисна силно поводите, после се приведе напред и се задържа, докато конят се впускаше в силен галоп. Справяш се добре каза си тя, докато вятърът свиреше в ушите й. Наистина добре. Можеш да го направиш.
Навлезе в горичката зад Ранд, все още крепяща се върху галопиращия кон. Почувствала се по-уверена тя се изправи на седлото. Усещането, че язди, че контролира мощното животно, я опияни. Двамата заедно — конят и ездачката, се озоваха на полянка, спускаща се към зелена низина. В дробовете й нахлу свеж въздух — слънцето я обгърна с милувка като докосване от атлаз.
А гледката на принца, който яздеше редом с нея, съвършено владеещ мощния си кон, я изпълни с удоволствие.
— Да! — извика тя.
Ранд се обърна и й се усмихна — точно когато Никол се наклони назад, малко повече отколкото бе нужно. Преди да разбере какво става, конят под нея изчезна. Тя се тръшна на земята с грацията на камък. Усети остра болка в крака си и извика. Легнала на тревата, с подвит под себе си крак, тя се опитваше да си поеме дъх. Синьото небе се завъртя лудо над нея и почувства как й става лошо.
Тя примигна и се опита да фокусира зрението си да укроти това безумно въртене на света около нея и да постави нещата обратно по местата им. Очилата й бяха изчезнали и всичко бе станало неясно. Тогава над нея се надвеси лицето на Ранд — достатъчно близо, за да успее да види разтревожените му очи.