— Никол! Господи, добре ли си? — Трябва да бе коленичил до нея, защото сега я повдигаше и й помагаше да се изправи.
— Глезенът ми… — боли — изохка тя. — Господи, Ранд, толкова ме боли.
— Този ли? — Той докосна стъпалото и остра болка се стрелна по тялото й. Тя извика. Тревогата в очите му се примеси с внезапен гняв. — По дяволите, това е ужасно. Може да е счупен. Стори ми се, че каза, че можеш да яздиш!
— Ако не беше тръгнал толкова бързо… — Никол се опита да се измъкне от ръцете му.
Той я пусна и приседна на петите си.
— Това дори не беше галоп. — Вдигна ръце, явно изгубил всякакво търпение.
— Опитах се да кажа, че не съм яздила от малка — изстреля тя в отговор. — Не съм опитна ездачка като лейди Патриша!
— Но искаше да яздиш, нали?
Болката помете цялата й предпазливост, в момента не я беше грижа за нищо.
— По дяволите, Ранд! Защо сметна, че съм толкова добра?
Той се втренчи в нея, в очите му се четяха смущение, объркване и някакво друго чувство, което тя не можеше да определи.
— Може би защото си дяволски добра във всичко останало?
Не знаеше как да приеме тази забележка. Без съмнение, беше го разочаровала, но тя се гордееше, че е такава, каквато е — и каквато не е. Вирна брадичката си съвсем малко по-високо.
— Аз не съм благородничка, Ранд. Не съм израсла с конюшни и уроци по езда и други подобни. Очилата ми… — Тя протегна, ръце да опипа земята около себе си. — Къде са?
Рандал ги нагласи на носа й. Рамките се бяха разкривили и тя се опита безуспешно да ги оправи.
Никол откри, че се взира в стиснатите челюсти на Ранд. Той седна на земята, сложил свитите си в юмруци ръце на кръста.
— По дяволите, Никол! Ако беше благоволила да ми кажеш, че си начинаеща…
— Опитах се, но ти не ме остави. Просто ме хвърли на коня и отпраши! Имаш лошия навик да игнорираш хората, когато ти е удобно.
На лицето му се появи скептичен израз.
— Аз? Аз никога…
— Да, така е. — Раздразнена и изпитваща болка, тя нямаше никакво желание да внимава с думите си. — Изобщо не умееш да изслушваш другите.
Той присви очи.
— Разбирам. Имаш ли да кажеш още нещо за мен?
Никол преглътна с пресъхнало гърло. Повдигаше й се, но успя да овладее разбунтувания си стомах. Щом бе стигнала толкова далеч, най-добре беше да продължи. Какво можеше да изгуби, освен едно занимание, което дотук се бе оказало пълен провал?
— Ами ти си някак…
— Някак… — Той впи поглед в нея. — Какво, Никол? Не смей да се отдръпваш сега.
— Арогантен.
Устните му потрепнаха.
— Така ли?
Тя кимна яростно.
— Много арогантен. Изключително арогантен. Крайно…
Той вдигна ръка.
— Престани! Стана ми ясно. Но предпочитам да наричам това увереност в себе си. — Усмихна се. — Сега хайде да те заведем при доктора да те прегледа. — Вдигна я на ръце. Притисна я до гърдите си в сигурна прегръдка.
Никол затвори очи не само от болка, но и поради страхотно приятното чувство да го усеща близо до себе си. Не можеше да го прави повече — не можеше да издига прегради. Не и когато й се искаше единствено да се предаде пред неговата сила. Инцидентът беше заличил преструвките й. Знаеше, че никога няма да се върне към тях.
Занесе я до Аполо и я сложи да седне странешком на седлото. Взе двете й ръце и уви поводите около тях. Дръж се здраво, чуваш ли? Не мърдай.
Никол кимна, смутена от неговата загриженост. Сега, естествено, в неговите очи бе по-скоро бреме, а не помощник. И ужасен спътник за пикник.
Той вдигна поводите на нейната кобила, която се бе отдалечила на няколко ярда, и ги завърза за седлото на Аполо. След това се качи зад нея. Хванал поводите с една ръка, с другата придържащ я за кръста, насочи коня в бавен ход към двореца.
Пътят обратно беше смесица от болка и удоволствие за Никол. За да спре да мисли за стрелкащата я в глезена болка, тя съсредоточи вниманието си върху стегнатото тяло на Ранд зад себе си, силата на ръката му, неговия дъх върху тила си. Да бъде придържана от него й доставяше по-голямо удоволствие, отколкото си бе представяла.
Тя въздъхна и се намести по-добре в прегръдката му. Ръката му притисна корема й, след това постепенно се отпусна, като че ли се застави да се отпусне. Без съмнение, той беше бесен.
Когато навлязоха сред дърветата, прошепна в ухото й.
— Ти също си донякъде арогантна, Никол.
— Аз? Как така…
— Държиш се по един учтив, дипломатичен начин — през повечето време. Но все пак успяваш да прокараш своето — толкова си сигурна, че си права.