Никол откри, че се усмихва. Разбираше я толкова добре. Тя определено говореше открито, не се колебаеше да изказва мнението си, дори пред управниците на страната. Това сигурно беше американското у нея — една вяра, че всички са равни, че всеки глас трябва да бъде чут, дори на обикновен човек като нея.
— Предполагам, че може би понякога…
— През повечето време си права — прекъсна я той.
— Това би ужасило повечето мъже.
Тя не можа да се сдържи. Пое примамката.
— Но не и теб!
— Аз съм прекалено арогантен, за да се оставя да ме уплашиш, Никол. — Тя долови закачливата нотка в гласа му и не успя да устои да се пребори с топлото чувство, което я обзе.
Не след дълго Ранд остави пътя и се насочи към добре поддържаните тревни площи зад двореца. Пресякоха живия плет, после поеха по насипаната с чакъл градинска алея. Минаха край градинаря, който ги изгледа с изумление.
— В градината сигурно не се пускат коне? — обади се Никол.
— Днес правя изключение. — Той тръгна право към огромното западно крило и спря точно пред терасата на офиса си.
— Джералд!
Джералд веднага се появи през балконската врата.
— Извикай доктор Шапел. Никол се нарани.
— Наранила се е! Това е ужасно — изуми се Джералд и се намръщи. — Как?
— Атина се уплаши и я хвърли — обясни припряно Ранд, докато слизаше от коня.
Никол го погледна учудено. Не беше станало точно така.
Джералд също го намери за странно.
— Нашата добре обучена Атина? Никога не съм…
Ранд се намръщи.
— Лекарят, Джералд — изръмжа той.
— Да, ваше височество. Веднага ще го извикам — той се обърна.
— Почакай — възпря го Ранд. — Първо ми помогни. Отвори вратата.
Джералд разтвори широко балконската врата и Ранд пое Никол от коня, след това я внесе вътре. Постави я внимателно на дивана и сложи една възглавничка на масичката за кафе за наранения й глезен, който се беше подул и беше станал двойно по-голям.
След като Джералд излезе, Ранд свали обувката й за тенис и чорапа и нави нагоре крачола на джинсите. Прокара пръсти по охлузената кожа.
— Хубави цветове. Синьо, мораво, алено…
— Само не го докосвай — помоли през зъби тя.
Той приглади разрошената й коса. Нежното му докосване сякаш прогони болката.
— Не се притеснявай. Доктор Шапел ще изнамери някоя магия срещу болката. Само се дръж. Ще потърся малко лед за отока.
Той се запъти към барчето на отсрещната стена. На Никол дори тази кратка раздяла й се стори дълга. Чу го как отваря малкия хладилник. Пред очите й сякаш имаше мъгла. Искаше й се само да затвори очи и да се изключи от всичко — най-вече от болката.
След малко Ранд се завърна, увил лед в една кърпа. Клекна до крака й и постави кърпата с леда върху глезена. Никол трепна от внезапния хлад, но й стана по-добре.
Поглъщаше го с очи: разрошената гарвановочерна коса, начина, по който ризата се опъва на раменете му, нежността, с която ръцете му държат леда върху наранения й крак. Никой от списанието нямаше да повярва, че принц Ранд е коленичил в краката й в ролята на болногледачка.
— По-добре ли е? — попита я.
Тя кимна.
— Благодаря.
— За какво? — Лицето му потъмня и той стисна челюсти. Изглеждаше едва ли не ядосан. — Това е най-малкото, което бих могъл да направя, след като станах причина за злополуката.
Връхлетя я разочарование, разбра истината. Нищо чудно, че Ранд бе толкова грижовен. Тя го бе накарала да се почувства виновен. Как я бе носил и я бе придържал на коня… Разбира се, че все някак трябваше да я върне тук. Това беше единствената причина да я държи в прегръдките си. Единствената причина някога да го направи. Само някоя ентусиазирана глупачка би видяла в това нещо повече.
В чакалнята на лекарския кабинет Ранд не спираше да крачи от едната стена към другата в отчаян опит да прогони терзаещото го чувство на вина. Можеше да види как доктор Шапел прави превръзка на глезена на Никол в малката стая за прегледи.
Лекарят бе наредил да закарат Никол в дворцовия му кабинет, където й направи рентгенова снимка на апарат с допотопен вид. Той определи, че нараняването й е само навяхване, а не счупване. Въпреки това тя не трябваше да стъпва на крака си шест седмици.
Ранд не престана да си напомня, че тя ще живее. Това беше само един навехнат глезен. Тя би трябвало да му каже, когато я качваше на Атина. Някак да привлече вниманието му. Да му изкрещи.
Да му изкрещи? Една обикновена поданичка? Абсурдна мисъл! Той прекоси разстоянието до вратата и се върна отново обратно, докато лекарят съветваше Никол как да държи ледения компрес върху наранения глезен. Лицето й беше станало обезпокоително бледо и по силно стиснатите й устни можеше да разбере, че дяволски я боли.