Тя леко се намръщи.
— А на употребилите алкохол не трябва да се позволява да шофират.
Ранд си припомни казаното от лорд Филип за родителите й, загинали при катастрофа, причинена от пийнал си мъж. Нищо чудно, че се бе отказала от тази тяхна назадничава страна. Ужасно му се искаше да поправи някак нещата.
— Права си. Не трябва да шофират.
— А пътните знаци са отвратителни. Оправи ги, окей?
— Окей. — Беше готов да й обещае всичко, даде си сметка той поразен. Кога беше станал толкова уязвим спрямо нея? Това беше странно чувство, не съвсем комфортно.
Тя въздъхна.
— А жените — би трябвало да ги допускат в държавните университети. Тези правила са наистина скапани.
— Скапани, така ли? — Едва успя да сдържи усмивката си при жаргонната дума. Отдавна би трябвало да я упои; щеше да се открие по-рано пред него. Нямаше и представа, че толкова много идеи се въртят в главата й. — Преставаш ли някога да мислиш, Никол?
— Ъхъ. — Тя поклати глава. — Много има да се върши. — Миглите й потрепнаха и очите й взеха да се затварят. Тя измърмори нещо и той трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Благодаря, че ме оставяш да помагам, Ранд. Това означава много за мен.
— И за мен — прошепна той, поставяйки ръката си върху нейната.
Тя не отговори. По това как гърдите й се надигат и спускат, разбра, че е заспала. Но все още не можеше да си наложи да си тръгне. Беше запазил времето до пет часа за пикника. Този път нямаше закъде да бърза.
Докато се взираше в лицето й, толкова невинно в съня, го изпълни удивително чувство. Едва си спомняше какъв бе животът тук, в двореца, преди нейното пристигане.
Ситуацията го изкуши, не успя да й противопостави благородните си намерения. Никога нямаше да има друг шанс. Като се молеше да не разбуди Спящата красавица, принцът се наведе и нежно я целуна по устните.
Осма глава
Въпреки че глезенът я болеше, Никол не можеше да си спомни да е била по-щастлива. Всеки ден след инцидента, вече две седмици, тя се събуждаше нетърпелива да започне работа. Никога не си бе представяла, че принц Ранд — обрисуван от всички, включително и от нея, като арогантен, егоцентричен плейбой — би могъл да работи толкова упорито. Също като треска с ниска температура или някакво радиосмущение притегателната сила на принц Ранд не искаше да изчезне. Непрекъснато бе там и я изчакваше я да се настрои на същата вълна — ако смее. Спасяваше се като хвърляше цялата си жар в проектите.
И от всеки час, който влагаше — независимо дали в съставянето на доклад за катастрофите по пътищата или в контакти с водещи жени от Каледония, от които търсеше подкрепа за промяна на правилата за прием в университета — тя изпитваше силно чувство на удовлетворение, каквото би могла да й донесе единствено ползотворната работа. Беше прекарала твърде много години в работа по списанието, докато тук имаше да се върши толкова много.
Но само защото Ранд го бе направил възможно. Само две неща хвърляха сянка върху новата й кариера. Първата беше неспособността да открие сериозна кандидатка за принцеса. А вече бе почти юни. Принц Ранд изобщо не споменаваше за нейното безсилие в тази област, но проблемът тежеше на Никол все повече и повече с течение на времето. Нито една от кандидатките не беше минала и първия тест. Нито една не беше заинтригувала принца достатъчно, за да поиска от Никол да му уреди втора среща с нея.
Второто разочарование бяха честите и неочаквани изчезвалия на Ранд по лични дела — на неизвестно място с неизвестна цел. Този път беше отсъствал не само през уикенда, а цели пет дълги дни.
Облечена небрежно в памучни панталони и блуза Никол закуцука към библиотеката с патериците си. За нейно облекчение, когато пристигна, откри, че Ранд се бе завърнал в двореца и вече се бе заел с работа. Диктуваше тезиси по предложението, което скоро щеше да внесе пред Великото събрание — впечатляваш набор от реформи с цел увеличаване привлекателността на Каледония в очите на чуждите инвеститори.
Тя застана на вратата и се загледа в него, обзета от гордост. Искаше и се светът да узнае за този човек, който работеше толкова упорито. Никога не беше виждала толкова изпълнен с енергия човек. Понякога той сякаш изчезваше, втренчил поглед в празното пространство, пренасяше ума си на милиони мили разстояние. Когато се завърнеше беше готов с нова стратегия или план за атака срещу някоя особено гадна пречка. Колкото по-упорито работеха, толкова по-щастлив изглеждаше. Беше цяло вдъхновение.